ПРИТЧА ЗА БОЛНИЯТ ОТ СТРАХ

 

 Един човек прекарал тежка пнеумония и за малко не умрял. Започнал да се страхува, че заболяването може да се повтори.Често се сещал за смъртта и колкото повече мислел за нея, толкова по-страшна му се струвала тя. При най-малката настинка си мислел, че смъртта е дошла с косата си и всеки момент ще го покоси чрез смъртоносна пнеумония.  Случило се така, че той трябвало да отиде на психиатър, който се раздавал за другите, непрекъснато живеел с техните болки и старадаал за тях. След работният ден се чувствал нещастен и разбит. Изглеждал с 10 години по-стар от действителната си възраст. Психиатърът му разказвал интересни неща, Убеждавал го колко е безсмислено да се страхува от такива неща, предписвал му лекарства, но страхът продължавал да съществува. Внезапно психиатърът се разболял от пнеумония и скоро след това починал. Чрез смъртта си той извършил най-терапевтичния акт  - клиентът му вече не се страхувал от пнеумонията и смъртта, защото разбрал, че никой не може да я предвиди и да се спаси от нея.  Оттогава започнал да се радва на живота, имунитетът му укрепнал и той и досега е жив и здрав. Лека му пръст на психиатъра му, който взимал присърце болките на всички хора. Казват за него че бил добър човек, а професионалистите говорят, че бил страхотен психиатър – бил много емпатичен. 

All rights reserved © D-r O.Nikitov

НАДГРОБНАТА ПЛОЧА НА ЧОВЕКА, КОЙТО НЕ МОЖЕШЕ ДА ИЗБИРА

 

Живял някога един човек,   който не можел да прави своя избор. Появяла ли се повече от една възможност пред него и той се изнервял, загубвал съня си, превръщал се в най-нещастния човек на света. От една страна искал да намери най-правилното решение, но не знаел за кого точно – дали за себе си или за някой друг. От друга страна, когато избирал само за себе си се страхувал да не направи фатална грешка, страхувал се да поеме отговорността да вземе сам решение, мислел си дали не е прекалено егоистичен.. От трета страна искал да взима най-правилните и добри решения. Така се оплитал в собствените си мрежи, че с години разсъждавал кое е правилното, грешното, фаталното или глупавото решение. Когато най-сетне се доближавал до решението, ситуацията вече била толкова променена, че вече нямало смисъл от неговия избор. Другите хора отдавна били направили своя избор и по този начин променяли ситуациите в своя полза. Веднъж две жени, които го харесвали и искали да се омъжат за него му поставили въпроса – да избере едната и да се ожени. Тъй като едната се обидила от неговите колебания (била наистина много красива и добра-тъй рядко срещано съчетание!) и се отказала от първоначалните си намерения, другата (грозна и нагла – тъй често срещано съчетание) се възползвала от нерешитеността му и сама го избрала. Казала му: „Ти ще бъдеш моят съпруг!”. Вътрешно той се съпротивлявал поради нейната грозота и груб характер, но от друга страна разбрал, че му трябва точно такъв човек – да взема решения вместо него! И оставил да го изберат, защото, освен това не можел да казва „Не” на избора, който правели другите! Всички хора го смятали за много добър човек – нали не се възпротивявал, когато нещата не вървяли в негова полза – винаги бил съгласен с другите, каквото и да правели. И на мравката път сторвал. Винаги смятал себе си за виновен и непрекъснато се извинявал за съществуващи и несъществуващи свои грешки. (Така видял от баща си, с когото били като две капки вода, с който били като близнац;и, но родени през 20 години.) Няма да говорим за сексуалния живот на младото семейство, но от любовта им се родили две деца – две момченца. Едното (първото) много приличало и външно и вътрешно на баща си, а второто го ненавиждало, защото се страхувало, че някой ден може да заприлича на него и да допусне другите да определят собствения му живот и да вземат решения вместо него. То предпочитало да прави като майка си. Когато пораснало избягало далеч от бащиния си дом и никога не се върнало там – дори за погребението на баща си. Първородният син, обаче и до ден днешен живее в къщата на баща си, защото се страхува от промените, неженен е – защото се страхува от жените, няма работа – защото нищо не може да свърши като хората, незабележим е и няма собственолице – защото някак се разтваря между хората. Той много обичаше баща си, казвам „обичаше”, защото баща му един ден умря. Вече пета година след смъртта му на гроба му няма надгробна плоча или паметник, защото тървородния му син се колебае и не може да вземе решение дали да е плоча или паметник, на каква цена да бъде (нали баща му е безценен за него), от какъв материал и с какъв цвят, на кой майстор да се довери, какъв надпис да сложи. Това последното вече го бил решил, тъй като всички смятали баща му за много добър човек решил да напише: „Тук почива най-добрият човек на света! Бъдете всички като него, ако искате на земята да има щастие!”   

All rights reserved © D-r O.Nikitov

ПРИТЧА ЗА ЧОВЕКА, КОЙТО НИКОГА НЕ БИЛ ВИЖДАЛ ОГЛЕДАЛО

 

Не знам виждали ли сте малко дете виждащо своя образ за първи път в огледало? Някога, преди откриването на огледалото хората живяли без да могат да виждат собствените си образи. Всеки виждал другия, но не можел да види себе си. Ведно село, след откриването на огледалото се появил търговец, който имал само две огледала за продан. Купили ги двама съседи. Единият – плешив, с черни очи и орлов нос, а другият – с вълниста гъста коса, малък нос и сини очи.  В първия миг, когато първият погледнал в огледалото видял някакво странно създание, даже и малко се уплашил от страшния му вид. В един момент осъзнал, че вижда себе си. Забавлявал се много – мърдал с очи, правел гримаси от които си умирал от смях, плезел се на онзи от огледалото и той му отвръщал със същото. След това се избръснал, подстригал и влюбено поглеждал към огледалото за да види радостта за окото си – собствения си образ – какви хубави черни очи имал само, прав орлов нос, а почти плешивото му теме отразявало мъдростта, придобита в гживота. Това, обаче не продължило дълго. Оня другия също се бил издокарал и изглеждал по-добре отколкото преди и вървял с гордо вдигната главаа из селото. Плешивият се замислил и си казал:”Ама аз май не съм толкова красив за колкото се мисля?Май, че този е с по-хубави очи –я виж какви са сини и колко гладко е избръснат. А косата му е много гъста и буйна – не като моите 5 косъма. И май носа ми е прекалено дълъг и остър.” Постепенно осъзнавайки недостатъците си започнал да мрази себе си. Оня другия (сато те двамата в района имали огледала) започнал да се сравнява също с нашия човек и си казвал:”Какви хубави черни очи има само – стената ще пробие с орловия си поглед. И колко хубаво е че вчера му падна един от петте му косъма – слънцето се отразява във плешивината му и тя го прави да изглежда по-мъдър и мъжествен. И какъв хубав дълъг орлов нос има. Не като моя малък и издаващ неувереността ми”. Така постепенно и двамата започнали да мразят себе си, но скривали това един от друг. Дори напротив – всеки се стараел да изглежда по-уверен и силен пред другия и непрекъснато когато се срещали хвалели това, което дълбоко в себе си ненавиждали и смятали за недостатък. Първият казвал: „Я виж какви хубави черни очи имам. А носа ми? Като на орел – истинско съвършенство. И как се отразяьва слънцето в плешивата ми мъдра глава!” Другият казвал:”Я виж какви прекрасни сини очи имам като небето. Колко е приятен малкият ми добре оформен нос. И каква буйна и вълниста коса имам – не като твоите 5 косъма, които май вече са станали 4.” Така и двамата след като се връщали вкъщи заставали пред огледалото и започвали да се упрекват за недостатъците, които имали и стигнали дотам че напълно се намразили. Постепенно започнали дотолкова да се мразят , че стигнали до самоотричане и това което им липсвало започнало да се появява като фантазия, когато се гледали в огледалото. Първият човек започнал да се вижда със гъста и буйна коса, с малък нос и сини очи, а другият – плешив, с орлов нос и 5 (понастоящем 4-ри) косъма на глаавата. Така и двамата станали щастливи, докато един ден огледалата се счупили. Те били толкова объркани след това, че вече не знаели кои са всъщност. Дотолкова били свързани с отраженията си в огледалото, дотолкова омесили желанията си с реалността, че всичко ставащо с тях и около тях изглеждало странно. Плешивият навсякъде се хвалел със буйнатаа си коса и сините си очи, а другият – този с многото коса непрекъснато наричал себе си плешив и се гордеел с наглед малкият си нос, който наричал орлов и сините си очи, които наричал орлово черни. Хората се забавлявали с тях и така постепенно станали за смях на цялото село. Наричали единия „Лудият с буйната плешивина”, а другия  - ”Лудият орел с нос като на врабче”.

Случайно след време друг човек донесъл огледало и решил да поправи грешките им, да ги направи нормални – да виждат, това, което другите виждат. Не се случило така, обаче – всеки погледнал към образа си в огледалото и рекъл:”Какво е това грозно и неприятно същоство. Това не съм аз!” И счупили огледалото, за което аня бил платил скъпо и прескъпо......

All rights reserved © D-r O.Nikitov

ЛЕВИЯТ И ДЕСНИЯТ ЗАВОЙ

 

Имало някога две приятелки, които се запознали с две момчета. И четиримата били много лоши шофьори. Едното момиче отлично се справяло с десните завои, а другото – с левите. Така било и с момчетата. Станало така, че момичето с добрите леви завои се влюбило в момчето с добрите леви завои. Защото нещо ги привличало! И двамата обичали да си говорят на тая тема и някакси си станали близки. Съжалявали се взаимно заради общото си неумение. Възхваляваали страхотните си леви завои! Същото се случило и с момичето с добрите десни завои – то пък се влюбило в момчето с добрите десни завои. И както се случва често – след обичта следвал брак – оженили се и очаквали с нетърпение бъдещите красиви дни, които ги очаквали.Всичко вървяло добре, докато не си купили кола. Нямало как да стигнат до място в което има поне 1 ляв или десен завой. Едното семейство се страхувало да вземе десен завой, другото – ляв завой. Тия с десните завои карали докато стигнат до ляв завой – спирали колата, разтрепервали се от страх и чакали да дойде някой, който да ги измъкне от затрудненото положение. През това време все по-често започнали да се карат. Жената казвала: Как може голям и силен мъж като теб да се страхува от тия проклети завои. Как един път не стигнахме безпроблемно таз за късдето сме тръгнали?Хайде аз съм жена, но ти….! Я виж другите мъже какви са смели! Мъжът й се обиждал от това и не след дълго започнал да отвръща на ударите й: Да не мислиш, че си нещо кой знае какво. И аз не трябваше да се женя за теб – колко други по-хубави и по-добри домакини има. Пък и в последно време си станала и дебела, задникът ти увисна пък за гърдите ти да не говорим…. Това много обидило съпругата, която започнала да търси нови кусури на мъжа си – намирала ги и го затапвала успешно. И той не се давал без бой – не останало за какво да не я обвинява. Така постепенно се намразили. Не щеш ли един ден момичето от с-во „Леви завои”, срещнало мъжът от с-во „Десни завои”. Седнали на кафе и си припомнили младостта. Разказали си неволите. В семейството с десните завои положението било същото – караници и недоволство. Където и да тръгнели – не можели да стигнат – намразили се.

 

Накрая гледали предаване по психология на вземането на трудни завои – там им показали, че вместо да се карат по-добре е да приемат недостатъка на другия и да не се тормозят вътрешно. После гледали друго предаване – съветвали ги да се разделят и да си вземат човек с противоположен завой. Накрая отишли при умен психотерапевт, който им казал – научете се да правите завоя, който не можете. Така ще сте хем по-добри шофьори, хем по-добри съпрузи.

 

 

-         Не се укорявайте! – укори Учителят учениците си.

 

                                    ====

-         Обичайте ближния си! – злобно изсъска той.

                                         =====

All rights reserved © D-r O.Nikitov

 

 

Волната птица сподели на приятел за живота си:

-         Добре, че в живота на птиците няма цел и смисъл, както при хората!

-         Защо? – попита събеседника й.

-         Защото, каква волна птица щях да бъда, ако трябваше да летя по строго определен начин? Пък и щях да се блъскам в летящите хора – отвърнала птицата.

-         Е, да де, права си! – казал събеседника – Ама не разбираш, че въпреки всичко летиш и  сега по строго определен начин – без посока и волно. Това е само един от възможните начини.

-         Така е – отвърнала птицата – с тази разлика, че този си е моят собствен начин и той ме кара да се чувствам жива, волна и щастлива и да се радвам, че съм част от света – нещо, което малко хора могат да усетят. Те искат да го постигнат, но страхът от височината и неопределеността ги сковава и ги задържа като магнит на земята. Цял живот обаче се вглеждат към небето със желание и с думите:”Сигурно в някой друг живот ще постигна щастието и ще се издигна нависоко – дотам докъдето нещата доле изглеждат дребни и незначителни……”

 

 

 

NO PEACE WITHOUT JUSTICE!

 

 

 

Светът на абсолютното добро и на абсолютното зло е този, в който живеят лудите, политиците и религиозните фанатици. Нищо чудно няма във факта, че най-симпатичните от трите вида са лудите! На тях поне им е простено!

 

 All rights reserved © D-r O.Nikitov

ОТКРИТИЕ

Цял живот вярваше, че е роден за велики дела, че ще стане велик с каквото и да се захване. И наистина успяваше във всичко. Накрая наистина направи важно откритие. Най-близките му приятели се възхитиха! Надпреварваха се да го хвалят и се учудваха как в главата му са се родили толкова оригинални и ценни за човечеството идеи. Някои жени се влюбиха в него и с възхищение му се отдаваха мислено – нали в леглата им се въргаляха ония безполезни, безидейни  и мърляви създания наречени съпрузи! Тогава той неочаквано за всички каза , че иска да издаде книга – за да го прочетат хорат, които се интересуват. Всички отново бяха във възпорг, отново го подкрепиха. Обясни им, че има само един  проблем – нямаше достатъчно пари. Изведнъж всички вкупом извикаха сякаш се бяха наговорили:”Стига де! Не може някой преди тебе да не се е сетил за толкова елементарни неща! От какъв зор сега ще сядаш да пишеш книга, че още повече – и да я издавааш? На кого е нужно всичко това?”

МИРИСЪТ НА СМЪРТТА

 

Беше на гости у най-добрите си приятели. Прекараха добре. На отиване домакинята го пръсна с марков парфюм. Беше го подарила на съпруга си. Ухаеше страхотно! Всички бяха възхитени! Реши да се прибере пеша – един единствен път реши да се откаже от услугите на такситата.  Беше пийнал и пресече неправилно. Блъсна го кола и за нещастие това беше последната му вечер. Дойдоха да приберат тялото. Санитарят каза: „Бе, с к`во се е пръскал тоя, бе!? Смърди ужасно!”. И затвори полиетиленовата торба.

ПРЕПИТАНИЕ

 

Бяха трима приятели. Единият оцеляваше кяато продаваше рисунки, другият убеждаваше хората в това колко са безпомощни и им продаваше застраховки, а понякога и страхотни художествени фотографии, третия се изхранваше от психично болните и техните нещастия. Веднъж се срещнаха. Пийнаха по чашка и се разговориха. Всеки започна да се хвали колко е напреднал в професията. Третият мълчеше и нямаше какво да каже.... Не беше успял да излъже и манипулира никого дотолкова, че да стане нормален в този ненормален свят.....

ЗА ВЪЛЦИТЕ И ХОРАТА

 

 

Един вълк казал на водача на глутницата: „Искам твоето Височайшо разрешение, за да накажа един човек. Моята мила ненагледна вълчица Румянка отиде на лов и не се върна.  После се разбра, че човекът, който живее долу в низината я е убил. Искам да си отмъстя.Цялото ми бъдеще беше свързано с тази миловидна вълчица. Какво интелигентно и сексапилно създание. Рядкост е такова съчетание! Как само си мечтаехме  за малки радостни  вълчета и неохранявани добре стада около нас! Какво по-голямо щастие може да споходи едно вълчо семейство!  Нищо не остана от общите ни мечти, всичко се разби на пух и прах! А щеше да бъде толкова хубаво!”.

Водачът на глутницата рекъл: „Не те съветвам да правиш това! Хората са много жестоки и убиват не само за храна. Често го правят за забавление. Забвляват се и когато правят деца, а когато се родят ги изоставят. Те са по-големи хищници и от лъва. Ядат всичко що мърда на този свят – от буболечки до слонове, презапасяват се с храна, но не дават на никого да се храни заедно с тях, освен онези рунтави кучета и котки, които наричат домашни любимци и които водят на педалски състезания, фризират ги и после ги кичат с медали. Да не ти дава Вълчия Бог „Ау-у-у-у-у-у”да успееш да изпълниш заканите си. Убиеш ли оня човек от низината веднага ще организират хайка, ще сложат капани и ще пострадат много наши братя. Хората също като нас се събират в глутници и удесетворяват силата си, но за разлика от нас са много жестоки и преследват целта си до смърт.” „Добре казал другият – но нали на този свят все пак трябва да има някаква справедливост!?.” „За каква справедливост говориш ти, като от устата ти капе кръвта на последното агне което си изял? Защо не попита какво мисли то за справедливостта преди да го изядеш? Мислиш ли, че неговите близки не блеят вперили очи в небесата и молейки Бог „Бе-е-е-е” да те накааже, да им позволи да те видят мъртъв, застрелян от оня човек в низинат? Той и неговата пушка за тях са олицетворение на справедливостта, щом като ти си техния враг, убил любовта на живота им или децата им.”

„Сигурно си прав, но какво съм виновен аз, че Вълчият Бог„Ау-у-у-у-у-у” ме е създал да ям месо, а не трева?”

„Е, а какво е виновен човекът, че иска да яде, отглежда си добитък, а ти ходиш да му го ядеш?”

„Защо му трябваше да убива моята Румянка? Можеше само да я сплаши! Защо я уби след като дори и не я изяде? Не мога да ги разбера тия хора! Убиват само за спорта. Ние вълците сме по-благородни – ние убиваме само за храна.”

„Така е – по сме благородни! Така е и така ще бъде!” – рекъл водача на глутницата, дояждайки сладко поредния агнешки кокал.

All rights reserved © D-r O.Nikitov

ЧОВЕКЪТ „ДЕБЕЛА ГЛАВА”

 

Някъде преди сто лета се родило дете с много дебела черепна кост и голяма глава. Майка му едва не умряла при раждането, докато от утробата и най-после успяла да излезе тази огромна и яка глава. Докато бил дете Дебела Глава бил добро  приветливо дете. Тъй като тази част от тялото му правела впечатление на децата (  нали знаете колко жестоки могат да бъдат понякога те) – случило се така, че започнали да му се подиграват. Наричали го тиквата, главундерата, канчето, кофатаа, а и още по-лошо – празната кофа и т.н. Веднъж Дебела Глава много се ядосал на подигравките и нещастието си  и ударил най-мразената част на тялото си – главата си-  в една стена. Искал просто да накаже себе си и най-много нея за болката, която му причинява.  Не щеш ли стената не издържала и се пропукала. Веднъж, осъзнавайки силата си направил същото и с едно дете, което му су подиграло. Така го тряснал в гърдите с глава, че онова припаднало. Постепенно открил нещо много важно за себе си. Когато ударел някого с глава се получавал някакъв много интересен ефект(нарекъл го в себе си „ефектът на Дебелата Глава”) – онзи падал в несвяст, а когато идвал на себе си толкова се страхувал от него, че бил готов да му се подчини за всичко. Така поне било в началото. И се случило чудо – той станал изведнъж водач на тълпа хора уплашени от него. Колкото повече удрял той, толкова повече хора му се подчинявали.  И както често се случва на хората обградени с власт - започнал да се преживява като нещо много важно. Постепенно започнал да вярва,  че винаги и във всяка ситуация е прав. Никога не прекланял Дебелата си Глава и трошал всякакви съпротиви с нея. Постепенно на главата му порастнал мазол и той заприличал на еднорог. Голяма тълпа хора се събрали около него, водени от страха от болката. Те станали неговата армия. Тъй като не умеел нищо друго освен да блъска хората с глава, да предизвиква болка и да се възползва от нея и страха на хората, той започнал при най-малкия повод да ги наказва с яката си глава, което предизвикало скрито негодувание измежду тях. Така Дебела Глава умело прикривал страха си от тях. И макар, че те много повече се страхували от него, положението за тях ставало все по-нетърпимо – ударите продължавали, ставали все по-яростни, а в един момент станали повече, отколкото могат да понесат подчинените. Животът им станал толкова тежък, че те вече били готови да пренебрегнат страха си и  както често се случва -  на негово място се появил гневът. Постепенно между ударените се родил съюз основан на болката и страха и слепен от силните искри на гнева. Тогава хората стават много задружни и им идват десетократно повече сили. Човекът-Дебела-Глава усетил надигащата се буря, уплашил се и решил да избяга надалеч. Отишъл в друга страна, но и там започнал да върши същото, което си знаел. Хората отново въставали срещу него,  той отново избягал.         

Един ден се обърнал назад, погледнал в миналото си. Изведнъж осъзнал, че нещата в живота му се повтарят и тогава решил да промени нещо, да потърси помощ. Отишъл при един мъдър човек, на който всички казвали Учителя и той му казал: „Личността ти е като апетита на един хищник – винаги си гладен и винаги трябва да сееш болка и смърт за да съществуваш. Трябва да се научиш да уважаваш себе си и хората, да се сприятеляваш с тях, защото приятелството с хората може да ти даде повече сили от болката и страха им. Трябва да се научиш освен да удряш и да обичаш, да даваш нежност и да галиш хората. Да подаряваш нещо от себе си на другите.”. Дебела Глава решил да започне обучение при Учителя. В началото дебелата му глава трябвало да бъде научена да се навежда, да се прекланя пред другите. Тежко и трудно било тая закоравяла от мазоли, тежка и дебела глава да се свежда ниско пред всеки срещнат човек – познат или непознат, да изрича любезни думи, да поздравява, да дава път на другия. В началото се чувствал съблазнен от Великата Идея, която се родила спонтанно в Дебелата му Глава -  да удари две глави на Учителя си и по още две на всички срещнати и да  избяга през девет земи в десета. От опит знаел, че най-добрата защита е нападението – вече бил свикнал да раздава глави и правосъдие, бил свикнал винаги да е прав. Учителят му мъдро предвидил тази негова реакция и му казал: „Когато искаш да удариш някого с глава, наместо да направиш това ще му се покланяш ниско до земята, а след това, когато той си отиде ще отидеш до старата постройка – ей там отзад и ще нанесеш толкова на брой удари с главата си, колкото си искал да нанесеш при срещата си с човека. Така ще ми помогнеш да разруша тази ненужна и стара сграда, като вложиш разрушителната си енергия в нещо добро.” Така и направил Дебела Глава. Накрая къщата била разрушена до основи. Учителят му казал: „Свърши много полезна работа с енергията, която имаше срещу хората. Сега е време да започнеш да градиш наново върху сградата, която си разрушил. Време е да започнеш да използваш енергията си за добри дела. Енергията е като водата – ако я насочиш по подходящ начин върши добри дела, но може и да бъде стихия, ако поискаш. Искам да започнеш да учиш как се строи, да намериш хора, които да ти помогнат в строежа и да издигнеш нова красива сграда на мястото на тази, която разруши с глава. Това ще е Сградата на Новия ти Живот. Има само едно условие, което трябва да изпълниш!” „Какво е то? – попитал Дебела Глава.” „Не трябва да удряш никого с глава, докато не построиш къщата.” Обещал и започнал работа. Отворил книгите, научил много неща, но не можел сам да ги осъществи. Нужни му били и други хора. Осъзнал слабостта си, тъй като не му било позволено вече да блъска другите с дебелата си глава –  нали бил обещал, а Дебела Глава, държа дебело да подчертая – държал на обещанията си. Трябвало да намери друг двигател, нещо което да задвижва хората, след като не можел вече да използва енергията, породена от ударите с глава. Решил да се възползва от поклоните, които бил научил добре в последно време, макар и да не чувствал нищо, когато ги прави. Тъй като те символизирали уважение много бързо хората започнали да му се доверяват и да се сприятеляват с него. Постепенно се научил на търпение – способността да отлага желанията си напред във времето, да търпи зависимостта от други хора, като запази самоуважението си и уважението към тях. Наложило се също да помага за осъществяването на желанията на приятелите си, защото забелязал, че те, по някакво неписано правило отвръщали на доброто с много повече добро. Когато започнал да строи новата къща и се нуждаел от помощ изведнъж се озовали много хора – всички ония на които бил помагал. Накрая построил къщата. Учителят му казал: ”Великолепно се справи. Сега имам една последна задача за теб. Ще трябва да започнеш да удряш с глава стените на тази нова къща, докато я разрушиш отново. Когато разрушиш собственото си творение, собствената си рожба и можеш да се изправиш срещу себе си и това, което си постигнал, тогава вече никой не може да те победи! Тогава задачата ми ще бъде изпълнена напълно.” Главата отвърнал:”Това означава да обидя приятелите си и техния труд. Не това не може да стане!” Учителят отвърнал: „Хей, ти се излекува, вече не съм ти нужен!” Благодаря, Учителю! Искам да напрпавя нещо и аз за теб, като това мое действие ще доведе до това ти като Учител да станеш също по-силен! След него ти ще си най-силният Учител на света! Учителю, мога ли да те помоля  нещо за последен път” – ниско свел глава и се поклонил учтиво Дебела Глава.  Учителят се запитал какво ли би могло да значи всичко това, но интересът победил предпазливостта му. „ „Да, разбира се! – отвърнал Учителя”„Ще ми  ми позволиш ли да нанеса последния си удар с глава” – помолил учтиво Дебела Глава. Учителят не можел да отхвърли такава любезност и примирение, пък и нали самият той искал от него да разруши новата сграда с глава. „Хайде, направи каквото си намислил – казал той.”  Тогава Дебела Глава му нацепил такава тиква в гърдите (за подобен по сила и точност удар навремето получил черен пояс за удар с глава), че Учителят му се свлякъл на пода в несвяст. Когато се свестил вече бил забравил половината от науките си и станал подчинен за цял живот на Дебела Глава. „Ето сега ти разруши собственото си творение, собствената си рожба и щом вече можеш да се изправиш срещу себе си и това, което си постигнал с мен, тогава вече никой не може да те победи!” Учителят  продължил да дава умни съвети и това продължава и до ден днешен. Основният умен съвет, който започнал той да дава на хората и който  бил извлечен не от дебелите книги, а от личният му опит гласял:”Винаги прави така, че последният удар да бъде твой!” а на Дебела Глава давал много по прост и мъдър съвет, който бил: „Никога не удряй с глава втори път Учителя си, защото така ще стане толкова силен, че ще може да ти стане Ученик, а ти няма да знаеш какво да правиш с него”. Дебела Глава се изплашил от тази перспектива и никога повече не ударил никого с дебелата си глава. Откъде можело да знае кой е Ученик и кой Учител в този луд свят.

All rights reserved © D-r O.Nikitov

До Чикаго и назад 2

Градът е Чикаго, мястото - кафе в "Шилър парк". Това едно от няколкото предградия, в които живее българската диаспора, известни на шега и като Малката България. В "Шилър парк" всичко е досущ като на главната в Пазарджик или Дупница. Oт надписите Astika по чадърите, през паркинга препълнен с лъснати, макар и по-старички модели BMW-та, до хората насядали по масите и обслужването на сервитьорките ("К'во шъ искъти"). Само разговорите са по-различни, някак по-тихи и унили. "Ами и аз се изнасям, какво да правя тук, никакви пари няма вече, само бачкане." Това е признанието на Спас, един от четиримата българи, седнали на по чаша бира и препълнен с фасове пепелник.

Ако ги бях срещнала преди година, сигурно щях да чуя типичната история на "успели български емигранти в Чикаго". Кризата в САЩ обаче промени ситуацията и бизнесът на доскоро успешните предприемачи се изпари яко дим. За мнозина американци финансовите трудности са неприятно преживяване, за имигрантите има не по-малко драматични последствия. Тя не само променя начина им на живот, а го преобръща напълно. Особено ако са дошли с впечатлението, че в САЩ лесният успех може да продължи вечно или че няма особен проблем да станеш милионер дори и да не говориш английски. В същото положение са не само българите, но и поляци, сърби, босненци, албанци.

Според данни на Полско-амриканската асоциация на строителните предприемачи и полско-американската асоциация на жените в Чикаго около 80 хиляди поляци са отпътували от Чикаго за Полша от началото на годината. В българското консулство в Чикаго нямаха данни за това колко български семейства са си тръгнали обратно за Европа, но със сигурност бройката не е никак малка. Според жуналист в един от българските вестници в Чикаго може би около 9-10% от 100-те хил. българи в града са поели обратно. Собственик на карго фирма пък твърди, че няма много напускащи, по-скоро нелегалните имигранти се изнасят, а многото контейнери за Европа са резултат на засилената търговия заради ниските цени в САЩ. Цветелина Бойновска, председател на Българо-Американска Асоциация, се затруднява да каже дали има отлив на българи, но със сигурнист в последните две години по-малко българи идвали в САЩ.

Американската мечта по време на криза 

"На мен ли ми разправяш, един приятел в Англия, и той като мен в строителството, на ден прави 200 евро, за какво си говорим, а събота и неделя ходи до морето в България", включва се в разговора друг от мъжете, който пуши нервно и гледа в чашата с недопита Astika. Всъщност групата приятели се е събрала, за да измисли спасителен план за Спас. В джоба му е сгънато писмо от банката, уведомяващо го за просрочени вноски по ипотеката му. Следващото, което го очаква е посещение от съдия-изпълнител.

Иначе къщата на Спас е хубава, в скъп квартал на Чикаго. Той и жена му идват в САЩ на бригада преди шест години и остават. Преди две години се нанасят в големия си нов дом. Друг българин - Жорето, е брокерът, който прави ипотеката му (и не само неговата, а на доста хора от диаспората). Успокоил го, че не били важни доходите, а как ще "представиш" документите на банката, и понеже той бил добър, "работата щяла да стане". И станала. А Спас и жена му се захванали с подреждането - нови мебели, нова ограда за двора, подновили градината, тревата, купили си (както подхожда на уважаващи себе си гастарбайтери от България) и нови BMW-та. Всичко си вървяло, както подобава за "проспериращ бизнесмен".

Всъщност, Спас е шофьор на камион, а жена му чисти къщи. В Чикаго различните емигрантски общности са си разпределили пазара на неквалифициран труд. Сърбите и босненците, като по-утвърдени имигранти, са предимно управители на сгради с апартаменти под наем или самите те менажират собствени сгради. Българките и полякините обикновено са чистачки, детегледачки или се грижат за възрастни хора. Поляците са предимно зидари, а българите са или шофьори на камиони, или правят вътрешни ремонти по домовете. Това са професии, за които никой не изисква специално разрешително. Затова и само с някои леки затруднения Спас бързо взима книжка за търговски превози, а друг българин го наема във фирмата си. За няколко години бизнесът им е успешен. После идва финансовата криза. Вноските по ипотеката рязко се вдигнат, а транспортният бранш става жертва на високите цени на бензина.

Първите сектори, които понасят ударите от влошената икономическа ситуация, са строителството и транспортът. Особено онези фирми, които не се отличават с особена надеждност, какъвто е случаят на Спас и съдружника му. Покачващите се цени на горивата и старите камиони, които редовно се чупят, изяждат и малкото печалба, която компанията им може да изкара. Тъй като Спас гледа да не плаща много "излишни неща от рода на застраховки", фирмата му има много нисък рейтинг за сигурност и дилърите избягват да го наемат, особено в момент, когато предлагането на пазара многократно надвишава търсенето.

В същото време много компании съкращават персонал, а домакинствата стягат бюджетите и се отказват от почистването по домовете или предлагат по-ниско заплащане за услугата. Съответно приходите в едно емигрантско семейство рязко спадат и ако допреди това мъжът като шофьор или строител е донасял по 4-5 хиляди на месец вкъщи и жената като чистачка още 2 хиляди, то от началото на годината доходите им се стопяват наполовина. Така историята на Спас и жена му става история на още много семейства.

Преди две седмици дилърът на колите дошъл да вземе BMW-тата - не били платени. Спас пуши последната цигара от кутията и става да си ходи. Уговорката е направена - утре ще пълнят контейнера с мебели за България. "Всичко пращам и ей така ставам и си тръгвам, егати държавата."

По данни на полско-амeриканската асоциация на строителните предприемачи и полско-американската асоциация на жените в Чикаго около 80 хиляди поляци са отпътували от Чикаго за Полша от началото на годината. Над 80 процента от тях са били заети в строителството и в услуги за чистене. В българското консулство в Чикаго нямат данни за това колко семейства са си тръгнали обратно за Европа. Според журналист в един от българските вестници в Чикаго по неофициални данни около 9-10% от 100-те хил. сънародници в града са поели обратно. Става дума най-вече за нелегалните емигранти обаче, уточнява собственик на карго фирма. А тенденцията, която забелязва Цветелина Бойновска, председател на българо-американска асоциация, е, че в последните две години все по-малко българи идват в САЩ.

Малка България в голямо Чикаго 

История номер две е на Мария. Подобна е на Спас, въпреки че тя идва в Америка с по-високи амбиции. Записала се да учи в колеж с надеждата да вземе диплома и да си намери по-добра работа. "Тук е за хора с образование, а ученето се оказа, че не е за мен, все домашни, а аз с тази работа не мога да успявам. Ще ида в Англия, не искам да се прибирам в България." Няма идея какво ще работи там, но приятели й казали, че имало работа и парите били добри. Очевидно, че Обединеното кралство е новата дестинация, към която обръщат поглед все повече българи.

Мария събира приятели за последно. От 6 месеца е без работа и парите започнали да свършват. Решила е да се махне. Чалгата гърми още от входа на сградата. Няма начин да сбъркаш апартамента. "Нямам нищо за губене, казва Мария и прибира подаръците от приятелите. Тук съм никой, писна ми да гледам тия деца." Тя и приятелите й мразят годините, прекарани в Америка - "много работа, никакви забавления и си никой". Всички те искат да си имат малка България в Чикаго. И много от тях успяват да си живеят в нея - работят в компании на българи, където не е нужно да говориш английски; ако ти се наложи да купиш кола, да вземеш жилище под наем или да се застраховаш, все ще се намери някой познат на познат, който е българин, да отидеш при него. Домашният уют се подсилва от ракия, купена в някои от българските магазини, домати от задния двор, българска телевизия в реално време, даже български списания и вестници - изборът е ограничен, но достатъчен: "24 часа", "Лична драма", "Eва", "Плейбой". Любимото място за ваканции на този тип българи, живеещи Чикаго, е пак част от тяхната малка България и е на 3 часа път с кола в съседния щат Уисконсин - курортът Уисконсин Делс. Една от причините е, че комплексът наема много български студенти на бригада. Така хем студентите ще направят някой долар в повече, като българите ги наемат за детегледачки, докато си пият бирата на спокойствие, хем "нашенските бизнесмени" ще има на кого да покажат колко пари имат.

Във всички български заведения в Чикаго и околностите се пуши и сервира алкохол на тийнейджъри въпреки забраната на закона и заплахата от глоба. Собствениците са свикнали, че ще ги глобят, притесняват се, но не искат да си губят клиентелата. Намерили са изход - на входа на заведенията има постоянен надпис "Частно парти", така че, ако дойде някой да сложи глоба, собственикът може да се направи на незнаещ, а и табелата държи "случайните" посетители надалеч.

Да се върнеш 

Мнозина вече са си купили билет за вкъщи. Единственото, което им остава, преди да опаковат багажа, е да измислят правдоподобна история за завръщането си. Сашо е точно такъв случай. За разлика от приятелите си - шофьори на камиони, които вече са отпътували за Лондон, той е решил да избере България. Преди това обаче иска да изкара малко пари за последно, за да не го смятат за загубеняк. Идеята му е да купува стоки с кредитни карти и да ги изпраща в България, за да ги продава. Чел бил и в различни български форуми, че много се търсели хора в Америка да правят поръчки на стоки от amazon.com <> и смята да пробва и това. За последно. "Поне да не съм като loser."

http://capital.bg/show.php?storyid=562839

Без коментар

Широкоразпространено и поддържано на всякакво ниво в държавата ни, е мнението, че нашият народ е високоинтелигентен като цяло. Позволявам си да не се съглася с тази изкуствено поддържана заблуда.Не може да се смята един човек за интелигентен, когато въпреки издевателствата върху него от всякакво естество, той " търпи " незавидната си участ, не предприема никакви действия да я промени, да търси и защитава правата си, а търпеливо чака някой друг да реши проблемите и съдбата му. Не може човек да се смята за интелигентен, когато мисли, че няма смисъл да се бори за правата си, да търси промяната, защото видите ли, нищо няма да се промени, а той самият може само да пострада. Да, наистина трудно настъпват промените, но все пак има някаква вероятност да настъпят, когато активно ги изискваш, докато няма никаква вероятност за промяна, ако не се бориш за нея. Храбрите не живеят вечно, но предпазливите изобщо не живеят. "No pain, no gain" казват наистина интелигентните, т.е. няма победа без борба, няма щастие без болка. Търпението на всяка цена, приказката за "преклонената глава, дето сабя не я сече", качества, които се смятат за положителни, са всъщност черти от характера ни, които спират развитието ни като общество. Затова, разбира се, има историческо обяснение. По-голямата част от досегашната ни история като държава е преминала под нечие господство, което от една страна е вследствие на прекомерното търпение, липсата на задружност и смелост в народа ни за преодоляване на общият проблем, а от друга страна е и причина за затвърждаване на тези народни "качества", т.е. създава се един порочен кръг. По време на тези мрачни периоди за нас, по-интелигентните, способните, прогресивно и инакомислещите, систематично са обезвреждани- едни избивани, други принуждавани да склонят глава пред незавидната участ на първите, а непримиримите емигрират, разбрали безсмислието на живота си при тези условия. Парадоксално, този исторически "изпитан" метод на геноцид е използван и от българи срещу собственият си народ и то с особена жестокост и принципност на изпълнение, което за съжаление формира останалата част от историческото ни съществуване като държава. Вследствие на този геноцид се даде път на хората послушници, тези без собствено мнение, на които се внушава какво да мислят, на некомпетентните( защото са лесно манипулируеми), като вакуума от липсата на смелост да се опълчиш срещу това, се замени с амбицията за власт, чрез достигането на която, всъщност се прикрива некомпетентността. Енергията да се развиваш, да търсиш промяната се пренасочи към активно пречене, спъване и омраза към по- способните, водещо до отстраняването им във всеки смисъл на това значение( " не е важно на мен да ми е добре, важно е на съседа да му е зле" ). Така бе блокирано действието на основният закон в природата- естественият подбор, заменен с този на „особен" изкуствен подбор, което промени гено- и фенотипа на един народ. Нагоре избуя посредствеността, простотията, ниската култура, които задушиха като плевели малкото останали интелекти, каквито за радост все още има. Селектира се робската психика, дребната душица с преклонена главица, бездушието, безхаберието за общият проблем, който засяга всеки от нас, селектира се поведението за поединично спасяване, което всъщност задълбочава общият проблем, както и простотията ни, водеща до вярата и надеждата ни за решаване на проблемите не от самите нас, а от някой месия или най- добре някой друг народ да ни "освободи" отново. А това "мислене", е в основата на липсата на промяна в съществуването ни, с промяната на властта, която власт променя само властимащите, в буквалният и преносен смисъл, но не променя празните ни очаквания. А би трябвало да се даде път на способните, на прогресивно мислещите, да се промени "подбора на кадрите", който да замени този на шуробаджанащината- условия необходими за изграждане на ново общество, с нова ценностна система, което пък ще промени механизмите и лостовете на управление на всяко ниво. Кратко казано, промяната трябва да започне от самите нас, дами и господа. За съжаление амбицията за власт е правопропорционална на степента на некомпетентност, защото това е най- сигурният начин да бъде прикрита. За разлика от други държави, в нашата продължава да се дава път на тази некомпетентност, която е на почит и съществува във всички области на живота ни. И тъй като некомпетентните са силните на деня, защитени от изкуственият подбор, те са се хванали ръка за ръка, поддържат се и се саморазправят с всеки дръзнал да наруши идилията им, като бъде компетентен. Това е парадоксът довел до жалкото ни съществуване- против всички природни, икономически и социални закони, превърнал ни в едно природно и икономическо "чудо", за съжаление с пагубни последици за обществото ни. И тъй като намесата в природните закони води до трайни негативни промени, за които са нужни години за да се върнат към естественият си ход, в този смисъл ще са нужни доста години, за да се възстанови нарушеното равновесие. А това е бавен процес, защото разрушаването на сегашната система, на "задругата на безхаберието", се предшества от процеса на промяна в съзнанието на по- голямата част от народа ни. Ето защо, трябва по- скоро да се отвори пътя на естественият подбор, да се даде път на компетентните, трябва да мобилизираме собствените си сили, да излезем от апатията, състоянието на вкаменелост, да се събудим от дълбокият сън на равнодушие, да използваме собствената си енергия за собствено благополучие, вместо да си пречим един на друг, което е пътя към общото благополучие, пътя към новото мислене и формирането на ново съзнание. Кратко казано, дами и господа, нуждаем се от гражданско общество, а то се създава от инициативни, пресметливи и предприемчиви хора, които имат смелостта да защитят своите интереси, а не от потиснати и работливи пестеливци, които треперят да не загубят работните си места. Само и единствено това може да прекъсне порочният кръг, в който се намираме и да ни изведе от сегашното ни положение, така че да се приобщим към Европа, където е мястото ни.
д-р Светлозар Сардовски- лекар, кардиологМБАЛСМ "Пирогов"Водач на стачката в „ПИРОГОВ" през 2007