Sandro Taseffski

Из "Махалото на Фуко", Умберто Еко

2010-10-01T09:48:00.000-07:00

"…На света има кретени, дебили, глупаци и луди….
Всеки от нас в определен момент е кретен, дебил, глупак или луд. С други думи, нормалният човек е този, който в разумно съотношение съдържа в себе си всички тези съставки, тези чисти типове….
И така. Кретенът изобщо не говори, лигави се, получава гърчове. Залепя си сладоледа на челото, защото не си улучва устата, никакви координирани движения. Влиза във въртящата се врата срещу движението.
— А как успява?
— Той успява. Затова е кретен. Не ни интересува, веднага се разпознава и никога не ходи по издателствата. Толкова за него.
— Ясно.
— Дебилът е по-сложно нещо. Той е социално поведение. Дебил е този, който винаги говори извън чашата.
— В какъв смисъл?
— Така. — И бодна показалеца си към цинка, встрани от чашата си. — Иска да говори за това, което е вътре в чашата, но каквото и да прави, говори извън нея. Ако искате с по-прости думи, дебил е този, който прави гафове, пита ви как е милата ви съпруга, когато тя току-що ви е напуснала. Става ли ясно?
— Става. Познавам доста такива.
— Дебилът е много търсен, особено в светските среди. Притеснява всички, но после дава храна за разговори. В положителната си форма става дипломат. Говори извън чашата, когато гафът е направен от други, успява да измести темата. Но той не ни интересува, никога не е творческа личност, работата му е вторична и следователно той не предлага ръкописи на издателствата. Дебилът не казва, че котката лае, а говори за котки, когато другите говорят за кучета. Греши правилата на разговора и когато греши сполучливо, е неотразим. Мисля, че е от видовете, които са на път да изчезнат, главен носител на буржоазните добродетели.
……
— А глупакът?
— О, глупакът не греши никога в поведението си. Греши в разсъжденията. Той казва, че всички кучета са домашни животни и всички кучета лаят. Но че и котките са домашни животни и следователно лаят. Или пък че всички атиняни са смъртни, всички жители на Пирея са смъртни, следователно всички жители на Пирея са атиняни.
— Което е истина.
— Да, но случайно. Глупакът може да каже и нещо вярно, но вследствие на погрешни разсъждения.
— Могат да се казват и грешни неща, стига разсъжденията да са правилни.
— И слава Богу! Иначе защо ще се мъчим да сме разумни животни?
— Всички големи антропоморфни маймуни произлизат от по-низши форми на живот, но хората също произлизат от по-низши форми на живот, следователно всички хора са големи антропоморфни маймуни.
— Не е лошо. Вече сме на прага, на който подозирате, че нещо не е в ред, но ви е необходим още труд, за да докажете какво и защо. Глупакът е изключително опасен. Дебилът веднага си личи (а да не говорим за кретена), докато глупакът разсъждава почти като нас, само с незабележимо отклонение. Той е майстор на паралогизмите. Няма спасение за редактора, ще му трябва цяла вечност, за да го открие. Публикуват се много книги на глупаци, защото при първия контакт изглеждат убедителни. Пък и редакторът не е длъжен да разпознае глупака. Академията на науките не успява, че той ли?
….
— Стигаме. Лудият веднага се разпознава. Той е глупак, който не знае триковете. Глупакът се мъчи да докаже своята теза, има изкривена логика, но все пак има логика. Докато лудият изобщо не се интересува от логиката, действува с къси съединения. За него всичко доказва всичко. Той притежава своя идея-фикс и всичко, което му попадне, е добре дошло, за да я потвърди. Лудият се разпознава по свободата, с която се отнася към задължителните доказателства, по лекотата, с която получава просветления. И може би ще ви се стори странно, но лудият рано или късно заговаря за Тамплиерите."

"Закон за защита от животни или как кучетата бавно убиват това, което не са могли да изядат"

2010-08-03T09:50:00.000-07:00

Или как кучката Мима получи протези и нов живот, а баба Гена - кошмари и евтино погребение

През март 2009 година в ловешкото село Лисец четири полудомашни кучета нападат 85-годишната баба Гена и оглозгват до кокал краката й така, че на лекарите се налага да ги ампутират много над коляното. Кучетата са прибрани в приют и за тях се грижат добре. За Цанка Делимаринска, сочена от съселяните си за собственичка на кучетата последствия няма. Няма и чувство за вина! Жертвата баба Гена остава в инвалидна количка без помощ, без личен асистент и без обезщетение... През октомври миналата година в село Сушево 6-годишната Кристияна е нападната от четири полудомашни кучета, които прегризват гърлото й. Детето умира в ръцете на майка си. Въпреки че няколко дни преди това същите кучета нападат друго дете в селото, собственичката им Елена Банкова не е взела мерки. И все още търси къде е вината й! Родителите на жертвата няма да получат възмездие или обезщетение... През март тази година в Дряново 5-годишното куче Мима остава без крака заради човешка жестокост. 160 000 души се обявяват в защита на кучката Мима – тя получава помощ и отива в Германия, където й поставят протези. „Това, което се случи, беше хубаво!” – коментира Мартин Карбовски. – „Днешното предаване е за едни хора, които никога няма да имат късмета да бъдат кучета! Баба Гена не получи милостта, която вие дадохте на кучето Мима! Едно дете - казваше се Кристияна - също не получи милостта, която вие дадохте на кучката Мима! Днес правим паралел как жестоките собственици на кучета се държат като идиоти, когато става дума за пострадал човек. За милостта, която хората у нас проявяват за кучката Мима, но никога не биха проявили същата милост за бабата Гена. Обичате кучета?! Нямаме нищо против – стига да имате милост и за хората около вас!”
Когато през юни миналата година показахме най-коравата баба, която сме срещали – изядената наполовина от кучета баба Гена, тя каза: „Ако си имам аз крачка, ще взема една пушка и направо ще ида да ги убия! Аз ще ги убия – дето ме ядоха...” Баба Гена обаче не получи протези! Не получи и помощ и никой не се обяви в нейна защита. Тя не намери възмездие, нито получи обезщетение за изядените си крака. У нас има закон, който пази кучетата от хората, но няма закон, който да прави обратното. Напротив, у нас законът приспива бабите – буквално! Защото баба Гена умря – мъчително, бавно и болезнено, борейки се в кошмарите и халюцинациите си за краката си с четири кучета - две черни, едно кафяво и едно шарено...
6-годишната Кристияна умира мъчително, с прегризано гърло, в ръцете на майка си Марияна. Бащата Радостин иска отмъщение, но няма да го направи, защото ще влезе в затвора. Собственичката на кучетата-убийци – госпожа Елена – не иска да понесе отговорността си за смъртта на детето. Полустопанката на 14 кучета не може да разбере къде е вината й! И така всичко, което ще получи малката Кристияна е кръст от хоросан върху мястото, където е убита.

„Това, което се случва на кучетата като загриженост, никога няма да се случи на българите!” – коментира Карбовски. – „Кучката Мима, жертва на човешка жестокост, днес има крака. Родителите на малката Кристияна нямат този късмет. Те няма да получат правосъдие за това, че детето им си отиде, захапано за врата от кучетата на госпожа Елена. Точно както баба Гена не получи протези. Кой получи протези - получи ги кучката Мима! Нещо не е наред, но няма кой да го каже...
Нямам нищо против нито едно животно! Имам нещо против хората, които се правят, че обичат животни. У нас хората не обичат животните – просто ги ползват като оръжие в омразата си към други хора. Вие, точно вие кучкарите, трябваше да отидете на погребението на баба Гена! Настанете се удобно – баба Гена получи гроб, кучката Мима получи нов живот. Това сте вие, кучкарите! Вашата любов към животните е незаконна, неприемлива и отвратителна. Вие сте тези, които оставяте бездомните кучета зад ъгъла. По правило вие се криете зад тухлената стена на закона, зад дувара на неуредената държава, зад идиотската си идея, че състраданието е нещо, което се дава на куче. Някой път правя предаване и ми се плаче. Някой път не ми се плаче. Някой път просто разбирам сред какви хора съм се родил – за кучетата ние сме всемилостиви, а с хората се държим кучешки, живеем като овце в кочина така, щото всеки ден караме Господ да избира свинар ли да ни бъде или да ни бъде пастир.
Напомням ви – кучето Мима се сдоби с протези. Това е хубаво! Баба Гена се сдоби с кошмари и евтино погребение. Кучетата на госпожа Елена се сдобиха с държавна издръжка. Малката Кристияна се сдоби кръст, начертан с хоросан. Отечество любезно, как хубаво си ти!”

2008-12-17T06:28:00.000-08:00

Arbanasi Retreath
Uploaded by sem_tasevski

Mahnahmahnah!

2008-11-28T10:33:00.001-08:00

За държавата и еничарите и

2008-11-28T10:02:00.000-08:00

Автор: J0R0
Дата: 27-11-08 22:25

Винаги се ядосвам, като чуя накоя простотия от рода на "аз съм служил на държавата". (В случая - разните оправдаващи се сътрудници на ДС). Че те и СС и Гестапо са служили на държавата си. И тия дето хвърлиха атомните бомби над Хирошима - също. Що за глупости - Държавата...

Какво е "държавата"?
Пропагандната машина с помощта на учебниците по история ни е деформирала, че държавата е най-висшата ценност, че тя е нещо во веки веков, непреходно, непроменимо, идваща от миналото, отиваща към бъдещето и всички трябва първо на нея да служим, а после всичко останало.
Според мен държавата - това е съвкупност от определени идеи и принципи.
Днес тези идеи може да са едни, утре може да са други, съвсем противоположни.

"Държавата" Трети райх и "държавата" ГДР са два абсолютно различни свята, нищо че географското положение и хората населяващи ги са едни и същи.

Не може да служиш на "държавата" по принцип.
Може да служиш на определени идеи.
Лично аз не разбирам как довчера си служил на България - работил си за възхода на световния комунизъм, а от днес пак служиш на България, като работиш за събарянето на световния комунизъм.
Утре, ако Доган стане премиер и въведе задължителен сюнет за народонаселението, пак ще служиш на България...

България по време на Желязната завеса, отричаща общочовешките ценности - свободата на словото, на придвижването, на свободната инициатива, на частната собственост и т.н. и България след Желязната завеса - приемаща тези общочовешки ценности - това са две съвсем различни Българии, нямащи нищо общо една с друга. Как може да служиш и на двете?

Нещо подобно казва и Кърт Вонегът в речта си пред американските физици.
Че не можеш да служиш просто "на науката", да създаваш атомни бомби и да не те интересува кой и къде ги пуска.
Моралът и общочовешките ценности са по-висши от службата в името на науката или в името на държавата.

Ако служиш добре на държава, която малтретира хората и незачита основните им права и свободи, то си просто съучастник в престъпление.
Еничарите никога няма да го разберат।

Автор: emmmo
Дата: 27-11-08 22:39

Мигел Сервет през XVI век казва следното (може да не е съвсем точен цитатът): Да убиеш човек, за да защитиш идея, не е защита на идея, а убийство на човек.

2008-10-17T09:07:00.001-07:00

ПРИТЧА ЗА БОЛНИЯТ ОТ СТРАХ

Един човек прекарал тежка пнеумония и за малко не умрял. Започнал да се страхува, че заболяването може да се повтори.Често се сещал за смъртта и колкото повече мислел за нея, толкова по-страшна му се струвала тя. При най-малката настинка си мислел, че смъртта е дошла с косата си и всеки момент ще го покоси чрез смъртоносна пнеумония. Случило се така, че той трябвало да отиде на психиатър, който се раздавал за другите, непрекъснато живеел с техните болки и старадаал за тях. След работният ден се чувствал нещастен и разбит. Изглеждал с 10 години по-стар от действителната си възраст. Психиатърът му разказвал интересни неща, Убеждавал го колко е безсмислено да се страхува от такива неща, предписвал му лекарства, но страхът продължавал да съществува. Внезапно психиатърът се разболял от пнеумония и скоро след това починал. Чрез смъртта си той извършил най-терапевтичния акт - клиентът му вече не се страхувал от пнеумонията и смъртта, защото разбрал, че никой не може да я предвиди и да се спаси от нея. Оттогава започнал да се радва на живота, имунитетът му укрепнал и той и досега е жив и здрав. Лека му пръст на психиатъра му, който взимал присърце болките на всички хора. Казват за него че бил добър човек, а професионалистите говорят, че бил страхотен психиатър – бил много емпатичен.

2008-10-17T09:06:00.004-07:00

НАДГРОБНАТА ПЛОЧА НА ЧОВЕКА, КОЙТО НЕ МОЖЕШЕ ДА ИЗБИРА

Живял някога един човек, който не можел да прави своя избор. Появяла ли се повече от една възможност пред него и той се изнервял, загубвал съня си, превръщал се в най-нещастния човек на света. От една страна искал да намери най-правилното решение, но не знаел за кого точно – дали за себе си или за някой друг. От друга страна, когато избирал само за себе си се страхувал да не направи фатална грешка, страхувал се да поеме отговорността да вземе сам решение, мислел си дали не е прекалено егоистичен.. От трета страна искал да взима най-правилните и добри решения. Така се оплитал в собствените си мрежи, че с години разсъждавал кое е правилното, грешното, фаталното или глупавото решение. Когато най-сетне се доближавал до решението, ситуацията вече била толкова променена, че вече нямало смисъл от неговия избор. Другите хора отдавна били направили своя избор и по този начин променяли ситуациите в своя полза. Веднъж две жени, които го харесвали и искали да се омъжат за него му поставили въпроса – да избере едната и да се ожени. Тъй като едната се обидила от неговите колебания (била наистина много красива и добра-тъй рядко срещано съчетание!) и се отказала от първоначалните си намерения, другата (грозна и нагла – тъй често срещано съчетание) се възползвала от нерешитеността му и сама го избрала. Казала му: „Ти ще бъдеш моят съпруг!”. Вътрешно той се съпротивлявал поради нейната грозота и груб характер, но от друга страна разбрал, че му трябва точно такъв човек – да взема решения вместо него! И оставил да го изберат, защото, освен това не можел да казва „Не” на избора, който правели другите! Всички хора го смятали за много добър човек – нали не се възпротивявал, когато нещата не вървяли в негова полза – винаги бил съгласен с другите, каквото и да правели. И на мравката път сторвал. Винаги смятал себе си за виновен и непрекъснато се извинявал за съществуващи и несъществуващи свои грешки. (Така видял от баща си, с когото били като две капки вода, с който били като близнац;и, но родени през 20 години.) Няма да говорим за сексуалния живот на младото семейство, но от любовта им се родили две деца – две момченца. Едното (първото) много приличало и външно и вътрешно на баща си, а второто го ненавиждало, защото се страхувало, че някой ден може да заприлича на него и да допусне другите да определят собствения му живот и да вземат решения вместо него. То предпочитало да прави като майка си. Когато пораснало избягало далеч от бащиния си дом и никога не се върнало там – дори за погребението на баща си. Първородният син, обаче и до ден днешен живее в къщата на баща си, защото се страхува от промените, неженен е – защото се страхува от жените, няма работа – защото нищо не може да свърши като хората, незабележим е и няма собственолице – защото някак се разтваря между хората. Той много обичаше баща си, казвам „обичаше”, защото баща му един ден умря. Вече пета година след смъртта му на гроба му няма надгробна плоча или паметник, защото тървородния му син се колебае и не може да вземе решение дали да е плоча или паметник, на каква цена да бъде (нали баща му е безценен за него), от какъв материал и с какъв цвят, на кой майстор да се довери, какъв надпис да сложи. Това последното вече го бил решил, тъй като всички смятали баща му за много добър човек решил да напише: „Тук почива най-добрият човек на света! Бъдете всички като него, ако искате на земята да има щастие!”

2008-10-17T09:06:00.003-07:00

ПРИТЧА ЗА ЧОВЕКА, КОЙТО НИКОГА НЕ БИЛ ВИЖДАЛ ОГЛЕДАЛО

Не знам виждали ли сте малко дете виждащо своя образ за първи път в огледало? Някога, преди откриването на огледалото хората живяли без да могат да виждат собствените си образи. Всеки виждал другия, но не можел да види себе си. Ведно село, след откриването на огледалото се появил търговец, който имал само две огледала за продан. Купили ги двама съседи. Единият – плешив, с черни очи и орлов нос, а другият – с вълниста гъста коса, малък нос и сини очи. В първия миг, когато първият погледнал в огледалото видял някакво странно създание, даже и малко се уплашил от страшния му вид. В един момент осъзнал, че вижда себе си. Забавлявал се много – мърдал с очи, правел гримаси от които си умирал от смях, плезел се на онзи от огледалото и той му отвръщал със същото. След това се избръснал, подстригал и влюбено поглеждал към огледалото за да види радостта за окото си – собствения си образ – какви хубави черни очи имал само, прав орлов нос, а почти плешивото му теме отразявало мъдростта, придобита в гживота. Това, обаче не продължило дълго. Оня другия също се бил издокарал и изглеждал по-добре отколкото преди и вървял с гордо вдигната главаа из селото. Плешивият се замислил и си казал:”Ама аз май не съм толкова красив за колкото се мисля?Май, че този е с по-хубави очи –я виж какви са сини и колко гладко е избръснат. А косата му е много гъста и буйна – не като моите 5 косъма. И май носа ми е прекалено дълъг и остър.” Постепенно осъзнавайки недостатъците си започнал да мрази себе си. Оня другия (сато те двамата в района имали огледала) започнал да се сравнява също с нашия човек и си казвал:”Какви хубави черни очи има само – стената ще пробие с орловия си поглед. И колко хубаво е че вчера му падна един от петте му косъма – слънцето се отразява във плешивината му и тя го прави да изглежда по-мъдър и мъжествен. И какъв хубав дълъг орлов нос има. Не като моя малък и издаващ неувереността ми”. Така постепенно и двамата започнали да мразят себе си, но скривали това един от друг. Дори напротив – всеки се стараел да изглежда по-уверен и силен пред другия и непрекъснато когато се срещали хвалели това, което дълбоко в себе си ненавиждали и смятали за недостатък. Първият казвал: „Я виж какви хубави черни очи имам. А носа ми? Като на орел – истинско съвършенство. И как се отразяьва слънцето в плешивата ми мъдра глава!” Другият казвал:”Я виж какви прекрасни сини очи имам като небето. Колко е приятен малкият ми добре оформен нос. И каква буйна и вълниста коса имам – не като твоите 5 косъма, които май вече са станали 4.” Така и двамата след като се връщали вкъщи заставали пред огледалото и започвали да се упрекват за недостатъците, които имали и стигнали дотам че напълно се намразили. Постепенно започнали дотолкова да се мразят , че стигнали до самоотричане и това което им липсвало започнало да се появява като фантазия, когато се гледали в огледалото. Първият човек започнал да се вижда със гъста и буйна коса, с малък нос и сини очи, а другият – плешив, с орлов нос и 5 (понастоящем 4-ри) косъма на глаавата. Така и двамата станали щастливи, докато един ден огледалата се счупили. Те били толкова объркани след това, че вече не знаели кои са всъщност. Дотолкова били свързани с отраженията си в огледалото, дотолкова омесили желанията си с реалността, че всичко ставащо с тях и около тях изглеждало странно. Плешивият навсякъде се хвалел със буйнатаа си коса и сините си очи, а другият – този с многото коса непрекъснато наричал себе си плешив и се гордеел с наглед малкият си нос, който наричал орлов и сините си очи, които наричал орлово черни. Хората се забавлявали с тях и така постепенно станали за смях на цялото село. Наричали единия „Лудият с буйната плешивина”, а другия - ”Лудият орел с нос като на врабче”.

Случайно след време друг човек донесъл огледало и решил да поправи грешките им, да ги направи нормални – да виждат, това, което другите виждат. Не се случило така, обаче – всеки погледнал към образа си в огледалото и рекъл:”Какво е това грозно и неприятно същоство. Това не съм аз!” И счупили огледалото, за което аня бил платил скъпо и прескъпо......

2008-10-17T09:06:00.001-07:00

ЛЕВИЯТ И ДЕСНИЯТ ЗАВОЙ

Имало някога две приятелки, които се запознали с две момчета. И четиримата били много лоши шофьори. Едното момиче отлично се справяло с десните завои, а другото – с левите. Така било и с момчетата. Станало така, че момичето с добрите леви завои се влюбило в момчето с добрите леви завои. Защото нещо ги привличало! И двамата обичали да си говорят на тая тема и някакси си станали близки. Съжалявали се взаимно заради общото си неумение. Възхваляваали страхотните си леви завои! Същото се случило и с момичето с добрите десни завои – то пък се влюбило в момчето с добрите десни завои. И както се случва често – след обичта следвал брак – оженили се и очаквали с нетърпение бъдещите красиви дни, които ги очаквали.Всичко вървяло добре, докато не си купили кола. Нямало как да стигнат до място в което има поне 1 ляв или десен завой. Едното семейство се страхувало да вземе десен завой, другото – ляв завой. Тия с десните завои карали докато стигнат до ляв завой – спирали колата, разтрепервали се от страх и чакали да дойде някой, който да ги измъкне от затрудненото положение. През това време все по-често започнали да се карат. Жената казвала: Как може голям и силен мъж като теб да се страхува от тия проклети завои. Как един път не стигнахме безпроблемно таз за късдето сме тръгнали?Хайде аз съм жена, но ти….! Я виж другите мъже какви са смели! Мъжът й се обиждал от това и не след дълго започнал да отвръща на ударите й: Да не мислиш, че си нещо кой знае какво. И аз не трябваше да се женя за теб – колко други по-хубави и по-добри домакини има. Пък и в последно време си станала и дебела, задникът ти увисна пък за гърдите ти да не говорим…. Това много обидило съпругата, която започнала да търси нови кусури на мъжа си – намирала ги и го затапвала успешно. И той не се давал без бой – не останало за какво да не я обвинява. Така постепенно се намразили. Не щеш ли един ден момичето от с-во „Леви завои”, срещнало мъжът от с-во „Десни завои”. Седнали на кафе и си припомнили младостта. Разказали си неволите. В семейството с десните завои положението било същото – караници и недоволство. Където и да тръгнели – не можели да стигнат – намразили се.

Накрая гледали предаване по психология на вземането на трудни завои – там им показали, че вместо да се карат по-добре е да приемат недостатъка на другия и да не се тормозят вътрешно. После гледали друго предаване – съветвали ги да се разделят и да си вземат човек с противоположен завой. Накрая отишли при умен психотерапевт, който им казал – научете се да правите завоя, който не можете. Така ще сте хем по-добри шофьори, хем по-добри съпрузи.

- Не се укорявайте! – укори Учителят учениците си.

====

- Обичайте ближния си! – злобно изсъска той.

=====

2008-10-17T09:05:00.002-07:00

Волната птица сподели на приятел за живота си:

- Добре, че в живота на птиците няма цел и смисъл, както при хората!

- Защо? – попита събеседника й.

- Защото, каква волна птица щях да бъда, ако трябваше да летя по строго определен начин? Пък и щях да се блъскам в летящите хора – отвърнала птицата.

- Е, да де, права си! – казал събеседника – Ама не разбираш, че въпреки всичко летиш и сега по строго определен начин – без посока и волно. Това е само един от възможните начини.

- Така е – отвърнала птицата – с тази разлика, че този си е моят собствен начин и той ме кара да се чувствам жива, волна и щастлива и да се радвам, че съм част от света – нещо, което малко хора могат да усетят. Те искат да го постигнат, но страхът от височината и неопределеността ги сковава и ги задържа като магнит на земята. Цял живот обаче се вглеждат към небето със желание и с думите:”Сигурно в някой друг живот ще постигна щастието и ще се издигна нависоко – дотам докъдето нещата доле изглеждат дребни и незначителни……”

NO PEACE WITHOUT JUSTICE!

Светът на абсолютното добро и на абсолютното зло е този, в който живеят лудите, политиците и религиозните фанатици. Нищо чудно няма във факта, че най-симпатичните от трите вида са лудите! На тях поне им е простено!

2008-10-17T09:05:00.001-07:00

ОТКРИТИЕ

Цял живот вярваше, че е роден за велики дела, че ще стане велик с каквото и да се захване. И наистина успяваше във всичко. Накрая наистина направи важно откритие. Най-близките му приятели се възхитиха! Надпреварваха се да го хвалят и се учудваха как в главата му са се родили толкова оригинални и ценни за човечеството идеи. Някои жени се влюбиха в него и с възхищение му се отдаваха мислено – нали в леглата им се въргаляха ония безполезни, безидейни и мърляви създания наречени съпрузи! Тогава той неочаквано за всички каза , че иска да издаде книга – за да го прочетат хорат, които се интересуват. Всички отново бяха във възпорг, отново го подкрепиха. Обясни им, че има само един проблем – нямаше достатъчно пари. Изведнъж всички вкупом извикаха сякаш се бяха наговорили:”Стига де! Не може някой преди тебе да не се е сетил за толкова елементарни неща! От какъв зор сега ще сядаш да пишеш книга, че още повече – и да я издавааш? На кого е нужно всичко това?”

2008-10-17T09:04:00.002-07:00

МИРИСЪТ НА СМЪРТТА

Беше на гости у най-добрите си приятели. Прекараха добре. На отиване домакинята го пръсна с марков парфюм. Беше го подарила на съпруга си. Ухаеше страхотно! Всички бяха възхитени! Реши да се прибере пеша – един единствен път реши да се откаже от услугите на такситата. Беше пийнал и пресече неправилно. Блъсна го кола и за нещастие това беше последната му вечер. Дойдоха да приберат тялото. Санитарят каза: „Бе, с к`во се е пръскал тоя, бе!? Смърди ужасно!”. И затвори полиетиленовата торба.

2008-10-17T09:04:00.001-07:00

ПРЕПИТАНИЕ

Бяха трима приятели. Единият оцеляваше кяато продаваше рисунки, другият убеждаваше хората в това колко са безпомощни и им продаваше застраховки, а понякога и страхотни художествени фотографии, третия се изхранваше от психично болните и техните нещастия. Веднъж се срещнаха. Пийнаха по чашка и се разговориха. Всеки започна да се хвали колко е напреднал в професията. Третият мълчеше и нямаше какво да каже.... Не беше успял да излъже и манипулира никого дотолкова, че да стане нормален в този ненормален свят.....

2008-10-17T09:02:00.001-07:00

ЗА ВЪЛЦИТЕ И ХОРАТА

Един вълк казал на водача на глутницата: „Искам твоето Височайшо разрешение, за да накажа един човек. Моята мила ненагледна вълчица Румянка отиде на лов и не се върна. После се разбра, че човекът, който живее долу в низината я е убил. Искам да си отмъстя.Цялото ми бъдеще беше свързано с тази миловидна вълчица. Какво интелигентно и сексапилно създание. Рядкост е такова съчетание! Как само си мечтаехме за малки радостни вълчета и неохранявани добре стада около нас! Какво по-голямо щастие може да споходи едно вълчо семейство! Нищо не остана от общите ни мечти, всичко се разби на пух и прах! А щеше да бъде толкова хубаво!”.

Водачът на глутницата рекъл: „Не те съветвам да правиш това! Хората са много жестоки и убиват не само за храна. Често го правят за забавление. Забвляват се и когато правят деца, а когато се родят ги изоставят. Те са по-големи хищници и от лъва. Ядат всичко що мърда на този свят – от буболечки до слонове, презапасяват се с храна, но не дават на никого да се храни заедно с тях, освен онези рунтави кучета и котки, които наричат домашни любимци и които водят на педалски състезания, фризират ги и после ги кичат с медали. Да не ти дава Вълчия Бог „Ау-у-у-у-у-у”да успееш да изпълниш заканите си. Убиеш ли оня човек от низината веднага ще организират хайка, ще сложат капани и ще пострадат много наши братя. Хората също като нас се събират в глутници и удесетворяват силата си, но за разлика от нас са много жестоки и преследват целта си до смърт.” „Добре казал другият – но нали на този свят все пак трябва да има някаква справедливост!?.” „За каква справедливост говориш ти, като от устата ти капе кръвта на последното агне което си изял? Защо не попита какво мисли то за справедливостта преди да го изядеш? Мислиш ли, че неговите близки не блеят вперили очи в небесата и молейки Бог „Бе-е-е-е” да те накааже, да им позволи да те видят мъртъв, застрелян от оня човек в низинат? Той и неговата пушка за тях са олицетворение на справедливостта, щом като ти си техния враг, убил любовта на живота им или децата им.”

„Сигурно си прав, но какво съм виновен аз, че Вълчият Бог„Ау-у-у-у-у-у” ме е създал да ям месо, а не трева?”

„Е, а какво е виновен човекът, че иска да яде, отглежда си добитък, а ти ходиш да му го ядеш?”

„Защо му трябваше да убива моята Румянка? Можеше само да я сплаши! Защо я уби след като дори и не я изяде? Не мога да ги разбера тия хора! Убиват само за спорта. Ние вълците сме по-благородни – ние убиваме само за храна.”

„Така е – по сме благородни! Така е и така ще бъде!” – рекъл водача на глутницата, дояждайки сладко поредния агнешки кокал.

2008-10-17T09:00:00.000-07:00

ЧОВЕКЪТ „ДЕБЕЛА ГЛАВА”

Някъде преди сто лета се родило дете с много дебела черепна кост и голяма глава. Майка му едва не умряла при раждането, докато от утробата и най-после успяла да излезе тази огромна и яка глава. Докато бил дете Дебела Глава бил добро приветливо дете. Тъй като тази част от тялото му правела впечатление на децата ( нали знаете колко жестоки могат да бъдат понякога те) – случило се така, че започнали да му се подиграват. Наричали го тиквата, главундерата, канчето, кофатаа, а и още по-лошо – празната кофа и т.н. Веднъж Дебела Глава много се ядосал на подигравките и нещастието си и ударил най-мразената част на тялото си – главата си- в една стена. Искал просто да накаже себе си и най-много нея за болката, която му причинява. Не щеш ли стената не издържала и се пропукала. Веднъж, осъзнавайки силата си направил същото и с едно дете, което му су подиграло. Така го тряснал в гърдите с глава, че онова припаднало. Постепенно открил нещо много важно за себе си. Когато ударел някого с глава се получавал някакъв много интересен ефект(нарекъл го в себе си „ефектът на Дебелата Глава”) – онзи падал в несвяст, а когато идвал на себе си толкова се страхувал от него, че бил готов да му се подчини за всичко. Така поне било в началото. И се случило чудо – той станал изведнъж водач на тълпа хора уплашени от него. Колкото повече удрял той, толкова повече хора му се подчинявали. И както често се случва на хората обградени с власт - започнал да се преживява като нещо много важно. Постепенно започнал да вярва, че винаги и във всяка ситуация е прав. Никога не прекланял Дебелата си Глава и трошал всякакви съпротиви с нея. Постепенно на главата му порастнал мазол и той заприличал на еднорог. Голяма тълпа хора се събрали около него, водени от страха от болката. Те станали неговата армия. Тъй като не умеел нищо друго освен да блъска хората с глава, да предизвиква болка и да се възползва от нея и страха на хората, той започнал при най-малкия повод да ги наказва с яката си глава, което предизвикало скрито негодувание измежду тях. Така Дебела Глава умело прикривал страха си от тях. И макар, че те много повече се страхували от него, положението за тях ставало все по-нетърпимо – ударите продължавали, ставали все по-яростни, а в един момент станали повече, отколкото могат да понесат подчинените. Животът им станал толкова тежък, че те вече били готови да пренебрегнат страха си и както често се случва - на негово място се появил гневът. Постепенно между ударените се родил съюз основан на болката и страха и слепен от силните искри на гнева. Тогава хората стават много задружни и им идват десетократно повече сили. Човекът-Дебела-Глава усетил надигащата се буря, уплашил се и решил да избяга надалеч. Отишъл в друга страна, но и там започнал да върши същото, което си знаел. Хората отново въставали срещу него, той отново избягал.

Един ден се обърнал назад, погледнал в миналото си. Изведнъж осъзнал, че нещата в живота му се повтарят и тогава решил да промени нещо, да потърси помощ. Отишъл при един мъдър човек, на който всички казвали Учителя и той му казал: „Личността ти е като апетита на един хищник – винаги си гладен и винаги трябва да сееш болка и смърт за да съществуваш. Трябва да се научиш да уважаваш себе си и хората, да се сприятеляваш с тях, защото приятелството с хората може да ти даде повече сили от болката и страха им. Трябва да се научиш освен да удряш и да обичаш, да даваш нежност и да галиш хората. Да подаряваш нещо от себе си на другите.”. Дебела Глава решил да започне обучение при Учителя. В началото дебелата му глава трябвало да бъде научена да се навежда, да се прекланя пред другите. Тежко и трудно било тая закоравяла от мазоли, тежка и дебела глава да се свежда ниско пред всеки срещнат човек – познат или непознат, да изрича любезни думи, да поздравява, да дава път на другия. В началото се чувствал съблазнен от Великата Идея, която се родила спонтанно в Дебелата му Глава - да удари две глави на Учителя си и по още две на всички срещнати и да избяга през девет земи в десета. От опит знаел, че най-добрата защита е нападението – вече бил свикнал да раздава глави и правосъдие, бил свикнал винаги да е прав. Учителят му мъдро предвидил тази негова реакция и му казал: „Когато искаш да удариш някого с глава, наместо да направиш това ще му се покланяш ниско до земята, а след това, когато той си отиде ще отидеш до старата постройка – ей там отзад и ще нанесеш толкова на брой удари с главата си, колкото си искал да нанесеш при срещата си с човека. Така ще ми помогнеш да разруша тази ненужна и стара сграда, като вложиш разрушителната си енергия в нещо добро.” Така и направил Дебела Глава. Накрая къщата била разрушена до основи. Учителят му казал: „Свърши много полезна работа с енергията, която имаше срещу хората. Сега е време да започнеш да градиш наново върху сградата, която си разрушил. Време е да започнеш да използваш енергията си за добри дела. Енергията е като водата – ако я насочиш по подходящ начин върши добри дела, но може и да бъде стихия, ако поискаш. Искам да започнеш да учиш как се строи, да намериш хора, които да ти помогнат в строежа и да издигнеш нова красива сграда на мястото на тази, която разруши с глава. Това ще е Сградата на Новия ти Живот. Има само едно условие, което трябва да изпълниш!” „Какво е то? – попитал Дебела Глава.” „Не трябва да удряш никого с глава, докато не построиш къщата.” Обещал и започнал работа. Отворил книгите, научил много неща, но не можел сам да ги осъществи. Нужни му били и други хора. Осъзнал слабостта си, тъй като не му било позволено вече да блъска другите с дебелата си глава – нали бил обещал, а Дебела Глава, държа дебело да подчертая – държал на обещанията си. Трябвало да намери друг двигател, нещо което да задвижва хората, след като не можел вече да използва енергията, породена от ударите с глава. Решил да се възползва от поклоните, които бил научил добре в последно време, макар и да не чувствал нищо, когато ги прави. Тъй като те символизирали уважение много бързо хората започнали да му се доверяват и да се сприятеляват с него. Постепенно се научил на търпение – способността да отлага желанията си напред във времето, да търпи зависимостта от други хора, като запази самоуважението си и уважението към тях. Наложило се също да помага за осъществяването на желанията на приятелите си, защото забелязал, че те, по някакво неписано правило отвръщали на доброто с много повече добро. Когато започнал да строи новата къща и се нуждаел от помощ изведнъж се озовали много хора – всички ония на които бил помагал. Накрая построил къщата. Учителят му казал: ”Великолепно се справи. Сега имам една последна задача за теб. Ще трябва да започнеш да удряш с глава стените на тази нова къща, докато я разрушиш отново. Когато разрушиш собственото си творение, собствената си рожба и можеш да се изправиш срещу себе си и това, което си постигнал, тогава вече никой не може да те победи! Тогава задачата ми ще бъде изпълнена напълно.” Главата отвърнал:”Това означава да обидя приятелите си и техния труд. Не това не може да стане!” Учителят отвърнал: „Хей, ти се излекува, вече не съм ти нужен!” Благодаря, Учителю! Искам да напрпавя нещо и аз за теб, като това мое действие ще доведе до това ти като Учител да станеш също по-силен! След него ти ще си най-силният Учител на света! Учителю, мога ли да те помоля нещо за последен път” – ниско свел глава и се поклонил учтиво Дебела Глава. Учителят се запитал какво ли би могло да значи всичко това, но интересът победил предпазливостта му. „ „Да, разбира се! – отвърнал Учителя”„Ще ми ми позволиш ли да нанеса последния си удар с глава” – помолил учтиво Дебела Глава. Учителят не можел да отхвърли такава любезност и примирение, пък и нали самият той искал от него да разруши новата сграда с глава. „Хайде, направи каквото си намислил – казал той.” Тогава Дебела Глава му нацепил такава тиква в гърдите (за подобен по сила и точност удар навремето получил черен пояс за удар с глава), че Учителят му се свлякъл на пода в несвяст. Когато се свестил вече бил забравил половината от науките си и станал подчинен за цял живот на Дебела Глава. „Ето сега ти разруши собственото си творение, собствената си рожба и щом вече можеш да се изправиш срещу себе си и това, което си постигнал с мен, тогава вече никой не може да те победи!” Учителят продължил да дава умни съвети и това продължава и до ден днешен. Основният умен съвет, който започнал той да дава на хората и който бил извлечен не от дебелите книги, а от личният му опит гласял:”Винаги прави така, че последният удар да бъде твой!” а на Дебела Глава давал много по прост и мъдър съвет, който бил: „Никога не удряй с глава втори път Учителя си, защото така ще стане толкова силен, че ще може да ти стане Ученик, а ти няма да знаеш какво да правиш с него”. Дебела Глава се изплашил от тази перспектива и никога повече не ударил никого с дебелата си глава. Откъде можело да знае кой е Ученик и кой Учител в този луд свят.

До Чикаго и назад 2

2008-10-16T01:30:00.001-07:00

Градът е Чикаго, мястото - кафе в "Шилър парк". Това едно от няколкото предградия, в които живее българската диаспора, известни на шега и като Малката България. В "Шилър парк" всичко е досущ като на главната в Пазарджик или Дупница. Oт надписите Astika по чадърите, през паркинга препълнен с лъснати, макар и по-старички модели BMW-та, до хората насядали по масите и обслужването на сервитьорките ("К'во шъ искъти"). Само разговорите са по-различни, някак по-тихи и унили. "Ами и аз се изнасям, какво да правя тук, никакви пари няма вече, само бачкане." Това е признанието на Спас, един от четиримата българи, седнали на по чаша бира и препълнен с фасове пепелник.

Ако ги бях срещнала преди година, сигурно щях да чуя типичната история на "успели български емигранти в Чикаго". Кризата в САЩ обаче промени ситуацията и бизнесът на доскоро успешните предприемачи се изпари яко дим. За мнозина американци финансовите трудности са неприятно преживяване, за имигрантите има не по-малко драматични последствия. Тя не само променя начина им на живот, а го преобръща напълно. Особено ако са дошли с впечатлението, че в САЩ лесният успех може да продължи вечно или че няма особен проблем да станеш милионер дори и да не говориш английски. В същото положение са не само българите, но и поляци, сърби, босненци, албанци.

Според данни на Полско-амриканската асоциация на строителните предприемачи и полско-американската асоциация на жените в Чикаго около 80 хиляди поляци са отпътували от Чикаго за Полша от началото на годината. В българското консулство в Чикаго нямаха данни за това колко български семейства са си тръгнали обратно за Европа, но със сигурност бройката не е никак малка. Според жуналист в един от българските вестници в Чикаго може би около 9-10% от 100-те хил. българи в града са поели обратно. Собственик на карго фирма пък твърди, че няма много напускащи, по-скоро нелегалните имигранти се изнасят, а многото контейнери за Европа са резултат на засилената търговия заради ниските цени в САЩ. Цветелина Бойновска, председател на Българо-Американска Асоциация, се затруднява да каже дали има отлив на българи, но със сигурнист в последните две години по-малко българи идвали в САЩ.

Американската мечта по време на криза

"На мен ли ми разправяш, един приятел в Англия, и той като мен в строителството, на ден прави 200 евро, за какво си говорим, а събота и неделя ходи до морето в България", включва се в разговора друг от мъжете, който пуши нервно и гледа в чашата с недопита Astika. Всъщност групата приятели се е събрала, за да измисли спасителен план за Спас. В джоба му е сгънато писмо от банката, уведомяващо го за просрочени вноски по ипотеката му. Следващото, което го очаква е посещение от съдия-изпълнител.

Иначе къщата на Спас е хубава, в скъп квартал на Чикаго. Той и жена му идват в САЩ на бригада преди шест години и остават. Преди две години се нанасят в големия си нов дом. Друг българин - Жорето, е брокерът, който прави ипотеката му (и не само неговата, а на доста хора от диаспората). Успокоил го, че не били важни доходите, а как ще "представиш" документите на банката, и понеже той бил добър, "работата щяла да стане". И станала. А Спас и жена му се захванали с подреждането - нови мебели, нова ограда за двора, подновили градината, тревата, купили си (както подхожда на уважаващи себе си гастарбайтери от България) и нови BMW-та. Всичко си вървяло, както подобава за "проспериращ бизнесмен".

Всъщност, Спас е шофьор на камион, а жена му чисти къщи. В Чикаго различните емигрантски общности са си разпределили пазара на неквалифициран труд. Сърбите и босненците, като по-утвърдени имигранти, са предимно управители на сгради с апартаменти под наем или самите те менажират собствени сгради. Българките и полякините обикновено са чистачки, детегледачки или се грижат за възрастни хора. Поляците са предимно зидари, а българите са или шофьори на камиони, или правят вътрешни ремонти по домовете. Това са професии, за които никой не изисква специално разрешително. Затова и само с някои леки затруднения Спас бързо взима книжка за търговски превози, а друг българин го наема във фирмата си. За няколко години бизнесът им е успешен. После идва финансовата криза. Вноските по ипотеката рязко се вдигнат, а транспортният бранш става жертва на високите цени на бензина.

Първите сектори, които понасят ударите от влошената икономическа ситуация, са строителството и транспортът. Особено онези фирми, които не се отличават с особена надеждност, какъвто е случаят на Спас и съдружника му. Покачващите се цени на горивата и старите камиони, които редовно се чупят, изяждат и малкото печалба, която компанията им може да изкара. Тъй като Спас гледа да не плаща много "излишни неща от рода на застраховки", фирмата му има много нисък рейтинг за сигурност и дилърите избягват да го наемат, особено в момент, когато предлагането на пазара многократно надвишава търсенето.

В същото време много компании съкращават персонал, а домакинствата стягат бюджетите и се отказват от почистването по домовете или предлагат по-ниско заплащане за услугата. Съответно приходите в едно емигрантско семейство рязко спадат и ако допреди това мъжът като шофьор или строител е донасял по 4-5 хиляди на месец вкъщи и жената като чистачка още 2 хиляди, то от началото на годината доходите им се стопяват наполовина. Така историята на Спас и жена му става история на още много семейства.

Преди две седмици дилърът на колите дошъл да вземе BMW-тата - не били платени. Спас пуши последната цигара от кутията и става да си ходи. Уговорката е направена - утре ще пълнят контейнера с мебели за България. "Всичко пращам и ей така ставам и си тръгвам, егати държавата."

По данни на полско-амeриканската асоциация на строителните предприемачи и полско-американската асоциация на жените в Чикаго около 80 хиляди поляци са отпътували от Чикаго за Полша от началото на годината. Над 80 процента от тях са били заети в строителството и в услуги за чистене. В българското консулство в Чикаго нямат данни за това колко семейства са си тръгнали обратно за Европа. Според журналист в един от българските вестници в Чикаго по неофициални данни около 9-10% от 100-те хил. сънародници в града са поели обратно. Става дума най-вече за нелегалните емигранти обаче, уточнява собственик на карго фирма. А тенденцията, която забелязва Цветелина Бойновска, председател на българо-американска асоциация, е, че в последните две години все по-малко българи идват в САЩ.

Малка България в голямо Чикаго

История номер две е на Мария. Подобна е на Спас, въпреки че тя идва в Америка с по-високи амбиции. Записала се да учи в колеж с надеждата да вземе диплома и да си намери по-добра работа. "Тук е за хора с образование, а ученето се оказа, че не е за мен, все домашни, а аз с тази работа не мога да успявам. Ще ида в Англия, не искам да се прибирам в България." Няма идея какво ще работи там, но приятели й казали, че имало работа и парите били добри. Очевидно, че Обединеното кралство е новата дестинация, към която обръщат поглед все повече българи.

Мария събира приятели за последно. От 6 месеца е без работа и парите започнали да свършват. Решила е да се махне. Чалгата гърми още от входа на сградата. Няма начин да сбъркаш апартамента. "Нямам нищо за губене, казва Мария и прибира подаръците от приятелите. Тук съм никой, писна ми да гледам тия деца." Тя и приятелите й мразят годините, прекарани в Америка - "много работа, никакви забавления и си никой". Всички те искат да си имат малка България в Чикаго. И много от тях успяват да си живеят в нея - работят в компании на българи, където не е нужно да говориш английски; ако ти се наложи да купиш кола, да вземеш жилище под наем или да се застраховаш, все ще се намери някой познат на познат, който е българин, да отидеш при него. Домашният уют се подсилва от ракия, купена в някои от българските магазини, домати от задния двор, българска телевизия в реално време, даже български списания и вестници - изборът е ограничен, но достатъчен: "24 часа", "Лична драма", "Eва", "Плейбой". Любимото място за ваканции на този тип българи, живеещи Чикаго, е пак част от тяхната малка България и е на 3 часа път с кола в съседния щат Уисконсин - курортът Уисконсин Делс. Една от причините е, че комплексът наема много български студенти на бригада. Така хем студентите ще направят някой долар в повече, като българите ги наемат за детегледачки, докато си пият бирата на спокойствие, хем "нашенските бизнесмени" ще има на кого да покажат колко пари имат.

Във всички български заведения в Чикаго и околностите се пуши и сервира алкохол на тийнейджъри въпреки забраната на закона и заплахата от глоба. Собствениците са свикнали, че ще ги глобят, притесняват се, но не искат да си губят клиентелата. Намерили са изход - на входа на заведенията има постоянен надпис "Частно парти", така че, ако дойде някой да сложи глоба, собственикът може да се направи на незнаещ, а и табелата държи "случайните" посетители надалеч.

Да се върнеш

Мнозина вече са си купили билет за вкъщи. Единственото, което им остава, преди да опаковат багажа, е да измислят правдоподобна история за завръщането си. Сашо е точно такъв случай. За разлика от приятелите си - шофьори на камиони, които вече са отпътували за Лондон, той е решил да избере България. Преди това обаче иска да изкара малко пари за последно, за да не го смятат за загубеняк. Идеята му е да купува стоки с кредитни карти и да ги изпраща в България, за да ги продава. Чел бил и в различни български форуми, че много се търсели хора в Америка да правят поръчки на стоки от amazon.com <> и смята да пробва и това. За последно. "Поне да не съм като loser."

Без коментар

2008-10-07T05:58:00.000-07:00

Широкоразпространено и поддържано на всякакво ниво в държавата ни, е мнението, че нашият народ е високоинтелигентен като цяло. Позволявам си да не се съглася с тази изкуствено поддържана заблуда.Не може да се смята един човек за интелигентен, когато въпреки издевателствата върху него от всякакво естество, той " търпи " незавидната си участ, не предприема никакви действия да я промени, да търси и защитава правата си, а търпеливо чака някой друг да реши проблемите и съдбата му. Не може човек да се смята за интелигентен, когато мисли, че няма смисъл да се бори за правата си, да търси промяната, защото видите ли, нищо няма да се промени, а той самият може само да пострада. Да, наистина трудно настъпват промените, но все пак има някаква вероятност да настъпят, когато активно ги изискваш, докато няма никаква вероятност за промяна, ако не се бориш за нея. Храбрите не живеят вечно, но предпазливите изобщо не живеят. "No pain, no gain" казват наистина интелигентните, т.е. няма победа без борба, няма щастие без болка. Търпението на всяка цена, приказката за "преклонената глава, дето сабя не я сече", качества, които се смятат за положителни, са всъщност черти от характера ни, които спират развитието ни като общество. Затова, разбира се, има историческо обяснение. По-голямата част от досегашната ни история като държава е преминала под нечие господство, което от една страна е вследствие на прекомерното търпение, липсата на задружност и смелост в народа ни за преодоляване на общият проблем, а от друга страна е и причина за затвърждаване на тези народни "качества", т.е. създава се един порочен кръг. По време на тези мрачни периоди за нас, по-интелигентните, способните, прогресивно и инакомислещите, систематично са обезвреждани- едни избивани, други принуждавани да склонят глава пред незавидната участ на първите, а непримиримите емигрират, разбрали безсмислието на живота си при тези условия. Парадоксално, този исторически "изпитан" метод на геноцид е използван и от българи срещу собственият си народ и то с особена жестокост и принципност на изпълнение, което за съжаление формира останалата част от историческото ни съществуване като държава. Вследствие на този геноцид се даде път на хората послушници, тези без собствено мнение, на които се внушава какво да мислят, на некомпетентните( защото са лесно манипулируеми), като вакуума от липсата на смелост да се опълчиш срещу това, се замени с амбицията за власт, чрез достигането на която, всъщност се прикрива некомпетентността. Енергията да се развиваш, да търсиш промяната се пренасочи към активно пречене, спъване и омраза към по- способните, водещо до отстраняването им във всеки смисъл на това значение( " не е важно на мен да ми е добре, важно е на съседа да му е зле" ). Така бе блокирано действието на основният закон в природата- естественият подбор, заменен с този на „особен" изкуствен подбор, което промени гено- и фенотипа на един народ. Нагоре избуя посредствеността, простотията, ниската култура, които задушиха като плевели малкото останали интелекти, каквито за радост все още има. Селектира се робската психика, дребната душица с преклонена главица, бездушието, безхаберието за общият проблем, който засяга всеки от нас, селектира се поведението за поединично спасяване, което всъщност задълбочава общият проблем, както и простотията ни, водеща до вярата и надеждата ни за решаване на проблемите не от самите нас, а от някой месия или най- добре някой друг народ да ни "освободи" отново. А това "мислене", е в основата на липсата на промяна в съществуването ни, с промяната на властта, която власт променя само властимащите, в буквалният и преносен смисъл, но не променя празните ни очаквания. А би трябвало да се даде път на способните, на прогресивно мислещите, да се промени "подбора на кадрите", който да замени този на шуробаджанащината- условия необходими за изграждане на ново общество, с нова ценностна система, което пък ще промени механизмите и лостовете на управление на всяко ниво. Кратко казано, промяната трябва да започне от самите нас, дами и господа. За съжаление амбицията за власт е правопропорционална на степента на некомпетентност, защото това е най- сигурният начин да бъде прикрита. За разлика от други държави, в нашата продължава да се дава път на тази некомпетентност, която е на почит и съществува във всички области на живота ни. И тъй като некомпетентните са силните на деня, защитени от изкуственият подбор, те са се хванали ръка за ръка, поддържат се и се саморазправят с всеки дръзнал да наруши идилията им, като бъде компетентен. Това е парадоксът довел до жалкото ни съществуване- против всички природни, икономически и социални закони, превърнал ни в едно природно и икономическо "чудо", за съжаление с пагубни последици за обществото ни. И тъй като намесата в природните закони води до трайни негативни промени, за които са нужни години за да се върнат към естественият си ход, в този смисъл ще са нужни доста години, за да се възстанови нарушеното равновесие. А това е бавен процес, защото разрушаването на сегашната система, на "задругата на безхаберието", се предшества от процеса на промяна в съзнанието на по- голямата част от народа ни. Ето защо, трябва по- скоро да се отвори пътя на естественият подбор, да се даде път на компетентните, трябва да мобилизираме собствените си сили, да излезем от апатията, състоянието на вкаменелост, да се събудим от дълбокият сън на равнодушие, да използваме собствената си енергия за собствено благополучие, вместо да си пречим един на друг, което е пътя към общото благополучие, пътя към новото мислене и формирането на ново съзнание. Кратко казано, дами и господа, нуждаем се от гражданско общество, а то се създава от инициативни, пресметливи и предприемчиви хора, които имат смелостта да защитят своите интереси, а не от потиснати и работливи пестеливци, които треперят да не загубят работните си места. Само и единствено това може да прекъсне порочният кръг, в който се намираме и да ни изведе от сегашното ни положение, така че да се приобщим към Европа, където е мястото ни.
д-р Светлозар Сардовски- лекар, кардиологМБАЛСМ "Пирогов"Водач на стачката в „ПИРОГОВ" през 2007

!!!

2008-05-16T08:07:00.000-07:00

Много грим и малко дрехи са признаци на отчаяние.
Оскар Уайлд.

Фото Форум - "Бъди Българин!"

2008-03-09T06:30:00.000-07:00

"....Една от най-големите заблуди е да слагаме себе си в Центъра на света и Вселената.
Да делим хората на "нашите" и на "чуждите" и безкомпромисно да казваме кое е героичното и кое е злото и подлото.
Тъпи пропагандни клишета, с които промиват елементарните мозъци.
Когато "нашите" превземат територии и убиват чуждите войски - те удържат бляскава победа, увеличават могъществото на държавата, прославят род и родина и т.н.. Когато "чуждите" завзеват територии и убиват нашите войски тогава извършват геноцид, срамни кланета, безобразна експанзия, подло нахлуване и т.н.

Просто се чудя как има хора все още кълват на тия клишета?!

-------

Войните от племето Балуба, водени от Великия Буто-Нхуто завзема териториите на Големия баобаб, избива войските на племето Махумба. Взема жените им за свои. Обявява петия ден от Шестата Луна, на който се случва това за Свещен и черепът под баобаба за божествен.
След 20 луни, обаче Махумба водени от Великия Нгуру-мгруру издебват войните на Балуба, избиват ги и вземат жените и децата им. Хвърлят Свещения череп в реката, на негото място обожествяват Кръглия камък, а баобаба го обявяват за свърталише на злите сили. Тамтамите разнасят славата на Балуба по целия свят. Оцелелите от Махумба точат нови кремъци в храстите за върхове на стрели. И знаят че отново ще дойде деня на тяхното величие.

СВЕТЪТ обаче хич не го е еня кой е "добър" и кой е "лош", кой "славно" избива чуждите войни и кой ги избива "подло". Дали Балуба са добрите или Махумба. СВЕТЪТ си вика - ебаси диваците, не престанаха да се колят.
Дори и това не си вика. Не им обръща особено внимание. Стига да си седят там, където са.
СВЕТЪТ строи нови пътища и магистрали. Водопроводи. Произвежда ново поколение компютри. Праща изследователски екипи в Космоса и на дъното на Океана. Изобщо последната му грижа на света е кой прав кой крив в някое локално клане....."

автор - J0R0

".........Попрочетох тук и останах отвратен и посрамен и ужасен !!! Просто ми е чудно - не се ли срамувате от себе си?

Народ, който не уважава миналото си, няма бъдеще !!! Всички страни и всички народи тачат историята си, учат и се прекланят пред бляскавите епизоди в нея - а тия, които нямат такива, те си ги измислят - като се почне от митът "Пърл Харбър", който американците ни натрапват в незнамсиколко бозави филми и се стигне до югозападните ни комшии, които си измислиха цяла история. Ние сме най-старата държава на този контитент и има много неща с които притежаваме основателното право да се гордеем, но плюем по него, отричаме това, което всеки друг културен народ би смятал за свое богатство !!! Преиначена била историята ни... може и така да е - но за ранната Бългщарска история се знае почти само от писанията на ромейските хронисти - така че и преиначена да е, в каква насока е? Нима заради авторите не можем да предположим, че победите ни, успехите ни са били още по-бляскави и велики, отколкото тези автори признават с половин уста? Coincidentia - "едни юнаци колели други юнаци" - колко веселяшко описание, обединяващо всички тия наши предци, които са отивали с готовност на смърт, за да ги има някой ден такива като тебе, за да имат те привилегията да се наричат "Българи", а не да ходят с чалми, а жените им да се обличат като прилепи, за да имаме днес една от най-красивите земи в тоя измъчен континент. Не се ли срамуваш от драсканиците си? Марилионов вече го знам що за стока е, но Жоро... неприятно съм потресен.

За финал ще кажа, че сериозно се изплаших за бъдещето на страната си - не заради политическите и икономическите проблеми (тази страна е виждала много по-страшни), не заради етническият проблем на плодящите се като зайци мангали (с които лесно можем да се справим, ако пожелаем) - изплаших, защото за пореден пък се убедих колко много "Българи" са позор за това достойно име !!!

Ех, Паисий, ех, Левски... дано няма задгробен живот - та да гледате от небето този позор !!!!........."

автор - Императорът.

* Ian Anderson / Jethro Tull

2008-03-01T05:48:00.000-08:00

... Ian Anderson свири Jethro Tull с Оркестър - концерта в Пловдив на 1 септември.Какво да кажа, няма смисъл...Пороен дъжд, мокро и едно бурно като дъжда удоволствие. Приказка, която не може да се разкаже за лека нощ, трябва да си главен герой в нея...-------------------------------Ян Андерсън е познат в света на рок музиката като гласа и флейтата на легендарните Джетро Тъл (Jethro Tull). Андерсън свири също така и на акустична китара, мандолина и етно флейта, придавайки на музиката на Джетро Тъл оригинално акустично звучене.Групата Джетро Тъл е сформирана през 1968 от две британски блус формации: John Evan Band и McGregor`s Engine и за три десетилетия реализира 30 самостоятелни албуми, с над 60 милиона продадени копия, 2500 концерта, в повече от 40 страни по света. Роденият в Шотландия през 1947, член и съосновател на Джетро Тъл – Ян Андерсън (Ian Anderson) превръща рок флейтата си в специфичен музикален почерк на Джетро Тъл. В периода 1983 и 2003 излизат четири солови албуми на музиканта.Проекта "Ян Андерсън свири Джетро Тъл с Оркестър" се осъществи с Оркестъра на Класик ФМ радио. Музикантът разказва: "Важното в проекта е рок групата и Оркестъра да върнат музиката към прогресив рок звученето, от времето на шестдесетте години. Като акустичен музикант се стремя към приятен синтез между китара, пиано, перкусии, барабани и традиционните оркестрови интструменти. Целта ни е хората да си тръгнат, след концерта, без спукани тъпанчета, но с енергично рок усещане". През тази година този проект е посетил Германия, Унгария, Италия..., като отзивите от чуждестранните медии е за "витален, вълнуващ спектакъл"."...След края на концерта в Будапеща 4 000 посетители трябваше да се върнат от хипи ерата към реалния живот...", пишат в ревютата си местните вестници.За себе си музикантът споделя, че живее във ферма в югозападна Англия, където е и звукозаписно му студио. Женен е от 27 години за Шона и имат две деца: Джеймс и Гаел, които също работят в музикалния и медиен бизнес. Като част от хобитата си той посочва отглеждането на различни видове люти чушлета, изучаването и опазването на 26 вида дребни диви котки, колекционирането на стари фотоапарати, оф роуд мотоциклети, няколко спортни оръжия и саксoфон, на който е обещал никога повече да не свири.

* Инвентарна книга на социализма

2008-03-01T05:43:00.000-08:00

През изминалите години се мъчехме да отречем, да забравим, да преиначим, да пренапишем, да премълчим четиридесет и пет години от собствената си история. Казват, че който не познава историята, е осъден да повтори грешките й. И казват още, че историята е сбор от факти за умния и низ от дати за глупавия. Към кои ли се числим ние като нация?

Все пак, по време на комунизма живееха хора. Влюбваха се, мечтаеха, създаваха семейства и се радваха на живота. Тази книга ще ви разходи из един обикновен български дом от онова време: “Да влезем в образцовия дом на социализма. Да поседим малко в хола му, да включим черно-белия телевизор “Опера”. Да минем през кухнята, да надникнем в хладилника “Мраз”, да измием няколко чинии с “Веро”, да си откраднем един бонбон от кутията “Черноморец”, да извадим балканчето от килера и да си отидем.”

Този свят е до болка познат на родителите ни и на поколението преди нас. Там са се случвали неща, които сега изглеждат абсурдни, но тогава са били напълно нормални. И ако реагирате с почуда на някои факти от книгата и си кажете, че това е невъзможно, то просто попитайте хората малко по-големи от вас – не с много, с около десет години – и ще чуете уникални неща.

* Посвещава се на децата на 60-те,70-те и 80-те години на 20 век

2008-03-01T05:28:00.000-08:00

Ако сте били дете тогава, когато погледнете назад ще ви бъде трудно да повярвате, че сте успели да доживеете днешния ден. Ние се возехме на коли без предпазни колани и въздушни възглавници. Креватчетата ни бяха оцветени в ярки бои с голямо съдържание на олово. На шишенцата с лекарствата ни нямаше секретни капачета, вратите често не се заключваха, а шкафовете в къщи не се заключваха никога. Пиехме вода от улични чешмички, а не от пластмасови бутилки. На никого дори не му бе хрумвало да кара колело с каска. Ужас нали! С часове си правехме самоделни колички от дъски и лагери, намерени на някое бунище, и едва когато летяхме по нанадолнището се спомняхме, че сме забравили да им сложим спирачки. Сутрин излизахме от къщи, играехме по цял ден и се прибирахме, когато запалваха уличното осветление – там където го имаше. И през цялото това време никой не можеше да разбере къде сме. Нямаше мобилни телефони, представяте ли си! Няколко човека ядяхме един сладолед пиехме лимонада от една и съща бутилка – и никой не умря. Нямахме компютри, 3 D игри, компактдискове, GSM- ми, 160 канала кабелна телевизия, интернет и на тълпи ходехме на кино, защото нямахме дори видео! Затова пък имахме приятели. Излизахме от къщи и ги намирахме. Ако някой ни трябваше отивахме в тях и се виждахме с него. Просто така без предварително обаждане! Сами в този жесток и опасен свят. Без охрана! Как изобщо сме оживели! Измисляхме сами игрите си, крадяхме череши и ги ядяхме с костилките – и на никой костилките не му пораснаха в корема. През междучасията се пръскахме с многократни спринцовки и бутилки от „Веро”. Нашите постъпки си бяха наши собствени и ние бяхме готови за последствията. Порязвахме се, ходехме в синини и натъртвания или си чупехме кокалите – но никой никого не съдеше. Смятахме, че за всичко сме си виновни ние самите. Представата, че можеш да се откупиш от ченгетата или да се скатаеш от казармата практически не съществуваха. Родителите от онези времена винаги взимаха страната не закона, можете ли да си го представите! Да-а-а такива бяхме, а ето какви станахме сега: 1 По по-грешка въвеждаме системната си парола на микровълновата печка. 2 Имаме списък от 15 номера за да се свържем със семейството си, което се състои от 3 човека. 3 Пращаме e-mail на колегата, когато той стой в съседната стая. 4 Губим контакт с приятелите си, когато нямат електронна поща. 5 След края на работния ден се връщаме в къщи и отговаряме на телефона така сякаш още сме на работа. 7 Изпадаме в паника, ако излезем от в къщи без мобилен телефон и се връщаме да го вземем. 8 Щом се събудим сутрин, първата ни работа е да влезем е интернет още дори преди да сме си изпили кафето. Сега накланяш глава да се усмихнеш нали, четеш този текст съгласен си с него и се усмихваш. Още по лошо вече си намислил на кого ще го изпратиш . Прекалено си увлечен за да забележиш, че в този списък няма номер 6 Трябвати само секунда да пробягаш с поглед текста и да се убедиш, че номер 6 наистина няма. Е има ли нещо което не е вярно

* Из "Писмата на псевдоинтелектуалеца"

2008-03-01T05:04:00.000-08:00

"Изпитвам дълбоко огорчение след последния ни разговор. За първи път усетих как ми се разблъсква сърцето, свирепо. Почувствах се за пореден път обруган за това че искам да извърша просто действие, в случая да гледам филм и да нося вината за това че изпитвам жив интерес към филма, към неговите автори които се оказаха големи лузъри. Пука ми, че ми дреме, имам сантимент към този сериал и това е всичко. Далечни сме в разбирането и консумацията на на изкуството. Толкова се зарадвах на редовете отделени на тази тема при Оскар Уайлд, които ти уви не беше подчертала...имаше брилятно обяснение на свободата която дава това понятие...изкуството е съучастие в лъжа или още по общо казано съучастие в нещо несъществуващо което зрителя или възприемащия по своя воля приема за чиста монета. Красотата на това е именно в непредвидимото съучастие между творящия и възприемащия, те се срещат някъде, не територия която не е нито на единия нито на другия, или обратно всеки пуска другия на своя територия на гости, доброволно, но така или инъче има среща, по правило с непревидим край. Как можеш да резбереш някой ако не си погледнал поне веднъж с неговите очи? Никак. Можеш само да го изсушиш в собствените си обяснения що за явление е той. Как можеш да обичаш някой ако не си влизал в него? Никак. Изкуството не е точна наука или религия, то е секс. Понякога куц и стерилен понякога върховен и с много оргазми. Ако се нагодиш или се докосваш често към някой автор - оргазмите идват лесно и са силни. Ако го държиш далеч от себе си, все едно по каква причина, дори и само защото си си наумил че не става, нямаш шанс за нещо повече от чекия. И няма случай да харесаш произведение на изкуството от преразказ или от прочетена критика за него, уви това е далеч от същонстта на съучастието с автора за което говорех по рано. Няма начин. Винаги се сещам за Селинджър и неговата катакомба в прерията където живее. Защо ли? Защо човека Селинджър се крие така упорито от целия свят? Подмолното изтребване на хората на изкуството от медиите, превръщането им в сензация, публичното броене на пари от хонорари и милон други гадости спомага чекиджиите да лъскат бастуна вместо да стигнат да онзи който си е позволил да им говори с душата си. Ако всичко това е Тера икогнита за теб, ще те разбера защо си такава, но до всичко това ти можеш да стгинеш и със собстваната си мисъл..и опит. Творчеството и в частност изкуството (като всиша форма на владеене на формата) са навсякъде и всеки човек има сетива за тях, ако не към сложни и иносказателни то поне към прости, всеки е рисувал мама с триъгълна рокля и ръце и крака като клечки и то го прави най често от любов! Единствения съдник на автора е слушателя, читателя, зрителя, другото са преразказани думи и общи теории. Изкуството не е база данни, нито съд, то е секс, хубав или лош - кой както го може и докъдето може. Изкуството оправдава най добре употребата на свободна мисъл защото не и слага граници и макар и на пръв поглед да се интересува от резултата, всъщност не се! Никой автор не може да предугади точно до къде ще заведе неговия зрител. Прости ми за това писмо, пускам го без редакция"